ЛЛисторияЕщё одна глава — и целый мирВыбрать историю ↗

Об этой истории

Челюсти Питър Бенчли Огромната риба безшумно пореше нощната вода, като размахваше леко сърповидната си опашка. Държеше пастта си полуотворена, колкото да пропуска вода през хрилете. Тялото й изглеждаше неподвижно. Тя едва-едва повдигаше или отпускаше гръдната си перка и променяше посоката си, както птицата с повдигане на едното крило и отпускане на другото. Очите й не виждаха нищо в мрака, другите сетива също не изпращаха тревожни сигнали в малкия й примитивен мозък. Можеше да се помисли, че рибата спи, но тя безшумно се движеше — инстинкт за самосъхранение, изработен в продължение на милиони години. Липсата на плавателен мехур като при другите риби и на плавници, които да изтласкват наситената с кислород вода през хрилете й, я заставяше да бъде в непрекъснато движение. Ако спреше, тя щеше да отиде на дъното и да умре от недостиг на кислород. Луна нямаше и брегът изглеждаше почти толкова тъмен, колкото водата. Само дългата права ивица на плажа, блестяща от белота, разделяше морето от брега. От прозорците на къщата зад дюните, тук-там покрити с трева, върху пясъка падаха жълти петна светлина. Външната врата се отвори и на дървената веранда излязоха мъж и жена. Те постояха около минута с лице към океана, после бързо се прегърнаха и изтичаха надолу по стълбите. Мъжът беше пиян и се спъна на последното стъпало. Жената се засмя, хвана го за ръката и двамата побягнаха към плажа. — Най-напред ще поплуваме — рече жената, — за да ти се проясни главата. — Остави главата ми — отвърна мъжът. После изведнъж се закикоти, политна назад и повали жената със себе си. Те нетърпеливо се съблякоха, преплетоха крака и се замятаха върху студения пясък. След малко мъжът легна по гръб и затвори очи. Жената го погледна и се усмихна. — Да се изкъпем ли? — попита тя. — Върви. Аз ще те почакам тук

Шрифт
Размер шрифта
-
+
Межстрочный интервал
↓
↑

Изведнъж от водата изскочи спасителна възглавница и Броуди я улови.

Внезапно на двайсетина метра от себе си той съгледа опашката и гръбната перка. Акулата удари с опашка и гръбната перка се приближи към Броуди.

— Омитай се, дявол да те вземе! — пронизително закрещя той.

Акулата продължаваше да плува, като малко по малко съкращаваше разстоянието между себе си и Броуди. Зад нея се влачеха буретата и объркани въжени кълба. И ето че подемната стрела се скри под водата и Броуди я изтърва. Той се опита да се докопа до носа на катера, който сега стоеше почти вертикално, но преди да успее да го достигне, носът се издигна още по-високо, а после бързо и безшумно се скри под водата.

Броуди се вкопчи във възглавницата и откри, че като я прегърне с ръце и се оттласква с крака, може да се държи на повърхността, без да се изтощава.

Акулата се приближи. Сега беше само на около метър от Броуди и той виждаше конусообразния й нос. От гърдите му се изтръгна отчаян вопъл и той затвори очи в очакване на ужасната смърт.

Но нищо не се случи. Той отвори очи. Акулата почти се докосваше до Броуди, беше вече на половин метър от него, когато внезапно се спря. После Броуди видя как гигантското стоманеносиво тяло започна да потъва в тъмната бездна. Сякаш бе страшно привидение, погълнато от мрака. Броуди потопи лицето си във водата и отвори очи. През щипещата солена пелена той видя, че акулата се спуска, като описва бавна и грациозна спирала и увлича тялото на Куинт със себе си — ръцете му бяха разперени, главата — отметната назад, с уста, разтворена в ням протест.

Акулата изчезна от погледа му. Тя се спря някъде в дълбините, удържана от плаващите бурета, а тялото на Куинт увисна във водата, като бавно се поклащаше в полумрака.

Броуди продължаваше да гледа Куинт, докато не почувства болка в гърдите от недостиг на въздух. Тогава повдигна глава, потърка очи, забеляза в далечината тъмното петно на водоснабдителната кула и заплува към брега.

Ако се отклоним от видимо обеднялата през последните години традиция на модернистичната литература и се опитаме да си представим в разрез целия пласт на съвременната американска художествена проза, то вниманието на наблюдателя ще се съсредоточи върху три основни подразделения. Върхът на огромната книжна планина в САЩ се формира от произведения на отговорно мислещи писатели, които си поставят за цел дълбокото реалистично изследване на първостепенните проблеми на нашето време. Такива книги, разбира се, съвсем не са много; в някои „неплодородни“ години дори може да става дума само за отделни единици. На другия полюс, а по-точно — под равнището на художествената критика, се намира основната маса на книжната полиграфична продукция.