ЛЛисторияЕщё одна глава — и целый мирВыбрать историю ↗

Об этой истории

Челюсти Питър Бенчли Огромната риба безшумно пореше нощната вода, като размахваше леко сърповидната си опашка. Държеше пастта си полуотворена, колкото да пропуска вода през хрилете. Тялото й изглеждаше неподвижно. Тя едва-едва повдигаше или отпускаше гръдната си перка и променяше посоката си, както птицата с повдигане на едното крило и отпускане на другото. Очите й не виждаха нищо в мрака, другите сетива също не изпращаха тревожни сигнали в малкия й примитивен мозък. Можеше да се помисли, че рибата спи, но тя безшумно се движеше — инстинкт за самосъхранение, изработен в продължение на милиони години. Липсата на плавателен мехур като при другите риби и на плавници, които да изтласкват наситената с кислород вода през хрилете й, я заставяше да бъде в непрекъснато движение. Ако спреше, тя щеше да отиде на дъното и да умре от недостиг на кислород. Луна нямаше и брегът изглеждаше почти толкова тъмен, колкото водата. Само дългата права ивица на плажа, блестяща от белота, разделяше морето от брега. От прозорците на къщата зад дюните, тук-там покрити с трева, върху пясъка падаха жълти петна светлина. Външната врата се отвори и на дървената веранда излязоха мъж и жена. Те постояха около минута с лице към океана, после бързо се прегърнаха и изтичаха надолу по стълбите. Мъжът беше пиян и се спъна на последното стъпало. Жената се засмя, хвана го за ръката и двамата побягнаха към плажа. — Най-напред ще поплуваме — рече жената, — за да ти се проясни главата. — Остави главата ми — отвърна мъжът. После изведнъж се закикоти, политна назад и повали жената със себе си. Те нетърпеливо се съблякоха, преплетоха крака и се замятаха върху студения пясък. След малко мъжът легна по гръб и затвори очи. Жената го погледна и се усмихна. — Да се изкъпем ли? — попита тя. — Върви. Аз ще те почакам тук

Шрифт
Размер шрифта
-
+
Межстрочный интервал
↓
↑

На границата на 60-те и 70-те години бе прието да се гледа на младежта в САЩ като на „разгневени бунтари“, а модата на „хипитата“ и техния начин на живот и до днес съществува в някои кътчета на света. Но дори и тогава към тази категория принадлежаха не повече от десет процента младежи и девойки от съответната възраст. За останалите, както и преди, образец си оставаха благовъзпитаните и добре гледани млади хора с равни зъби и спортни фигури, бръщолевещи празни приказки и съсредоточени преди всичко върху онова конкретно занимание, което в крайна сметка ще определи положението им в обществото.

За другите аналогични „снимки от натура“ в книгата си заслужава да се спомене само накратко. Всички те описват живота в „едноетажна Америка“, но заедно с това характеризират и социалната организация от по-голям мащаб. За читателя може би няма да е безинтересно да знае, че полицейските длъжности от определен ранг в САЩ са изборни и че значителна част от неприятните, но необходими дейности (в болниците например) се изпълняват от доброволци, на които дори през ум не им минава да се замислят за „непрестижността“ на своето занятие. Като влиза в света, изобразен в „Челюсти“, читателят получава възможност да види как работят и се развличат обикновените американци, какво представляват техните обществени служби, кой в САЩ упражнява номиналния и кой реалния административен контрол и каква е при това вероятността от злоупотреби, продиктувани от користни интереси.

Читать дальше

Конец ознакомительного отрывка

Купить книгу

Когато читателят научава за финансовите операции на Лари Вон и неговите анонимни съдружници, у него възниква мисълта, че освен на акулата бедите на Амити се дължат и на неизмеримата алчност на имащите. В друг контекст това справедливо обяснение може да добие малко по-опростен вид, затова Бенчли ни предпазва от разпространения умозрителен подход, при който богатството непременно се отъждествява с развратеността, непретенциозността — с добротата, а бедността — с неподкупността. Черно-бялото възприемане на обективната сложност на света — било то в художествената литература или в живота — води до загуба на чувството за реалност.

Но, от друга страна, твърде „гъвкавата“ диалектика, от която нерядко се ръководят американските съдии, като оправдават известни престъпници, е способна да заглуши нравственото чувство. Ето защо гневът на Броуди е съвсем понятен, когато той се нахвърля върху ихтиолога Хупър, който от чисто професионални амбиции се опитва „да влезе в положението“ дори на такъв хищник като шестметровата бяла акула. Броуди мисли праволинейно, но заедно с това — логично и точно, както се полага в кризисни ситуации: „Акулата бе станала враг.