ЛЛисторияЕщё одна глава — и целый мирВыбрать историю ↗

Об этой истории

книга първа от трилогията "Делириум" На всички, които в миналото са ме заразявали с amor deliria nervosa — те си знаят кои са. На всички, които ще ме заразят в бъдеще — нямам търпение да видя как изглеждате. И в двата случая: Благодаря! Най-опасната болест е тази, която ни кара да вярваме, че сме добре. Книгата „Ш-ш-т“ Минали са шейсет и пет години, откакто президентът и Консорциумът обявиха любовта за болест, и четирийсет и три от откриването на лечение за нея. Всички в семейството ми вече са минали процедурата. Преди девет години по-голямата ми сестра, Рейчъл, боледува цели три години. Но я спасиха и сега, когато я питаш, твърди, че не си спомня дори симптомите на любовта. Моята процедура ще се състои след точно деветдесет и пет дни, на трети септември, рождения ми ден. По принцип хората се страхуват от процедурата. Някои дори се съпротивляват. Но аз не се страхувам. Нямам търпение дори. Ако можех, щях да я започна още от утре, но за да могат учените наистина да те излекуват, трябва да си поне на осемнайсет, понякога и малко по-възрастен. Иначе процедурата не действа: всичко завършва с мозъчни увреждания, частични парализи, слепота или нещо по-лошо. Мисълта, че в момента болестта трови кръвта ми и аз живея в опасност, ме потиска. Кълна се, че понякога я усещам да пъпли из вените като нещо развалено, като пресечено мляко. Това ме кара да се чувствам мръсна. Напомня ми за онези деца, които често избухват без причина, за съпротивляващите се заразени момичета, които забиват нокти в плътта си, скубят косите си и от устните им текат лиги. Напомня ми и за мама. След процедурата ще бъда щастлива и в безопасност. Така твърдят всички — учените, сестрите ми и леля Каръл. Щом премина през лечението, ще ме свържат с момче, избрано от оценителите за мен. След няколко години ще се о

Шрифт
Размер шрифта
-
+
Межстрочный интервал
↓
↑

Очите му шарят неспокойно, въпреки че останалата част от лицето му е непроницаема. Из двора обикалят пазачи, други са застанали точно до портата. Тук не е място, където можем да се докосваме и да демонстрираме близост.

— Няма нищо — казвам прегракнало.

Сигурно имам температура. Още от снощния разговор с Алекс ми се вие свят, заливат ме ту горещи, ту студени вълни. Не мога да мисля ясно. Цяло чудо е, че намерих сили да изляза от къщи днес. Чудо е също, че успях да се облека прилично, и още по-голямо чудо, че се сетих да сложа обувки.

„Мама може да е жива. Мама може да е жива.“ Тази едничка мисъл не спира да се върти из главата ми и измества всички други.

— Готова ли си? — пита той беззвучно, за да не ни чуе охраната, но аз долавям тревогата му.

— Мисля, че да — отвръщам. Опитвам се да се усмихна, но устните ми са сухи и твърди като камък. — Може пък да не е тя, нали? Може да си сгрешил?

Той кима, но по погледа му личи, че е сигурен, че няма никаква грешка. Убеден е, че мама е тук, на това ужасно място, в тази надземна гробница, и е била тук през цялото време. Тази мисъл ме побърква и аз отказвам да мисля повече за това. Сега трябва да съсредоточа всичките си сили, за да се задържа на краката си.

— Хайде — казва той и тръгва напред, сякаш наистина ме води тук по работа.

Държа погледа си забит в земята, както изискват правилата. Радвам се, че присъствието на войниците налага Алекс да не ми обръща внимание. Не съм сигурна, че в момента бих могла да проведа адекватен разговор. В мен напират хиляди чувства и хиляди въпроси търсят отговори, хиляди потискани надежди и желания, заровени от години, сега сякаш се събуждат и всичко се върти толкова бързо, че не мога да се спра на нито една конкретна мисъл.

Алекс не ми каза нищо повече за мама. Непрекъснато повтаряше: „Трябва да видиш сама“, като латерна, сякаш бе забравил другите думи. „Не искам да ти давам напразни надежди.“ После се разбрахме да се видим днес пред Криптата. Оттогава съм в шок. Непрекъснато се поздравявам, че вчера не се изплаших, не се разплаках, не се разпищях, не настоях за обяснения, но по-късно, у дома, осъзнах, че не помня как съм се прибрала, нито как съм се спасила от погледите на полицаите и регулаторите. Вървяла съм като в несвяст, глуха и сляпа за всичко около мен.

Читать дальше

Но сега разбирам смисъла на това мозъчно вцепенение. Без него днес нямаше да мога да стана и да се облека. Нямаше да намеря пътя дотук и да продължа навътре, спазвайки установената дистанция между нас. Алекс тръгва напред, показва значката си на поста, сочи ме с пръст и се впуска в обяснения, явно ги е репетирал тази нощ:

— Имало е…

инцидент

при оценяването й — започва с равен тон. И двамата ме гледат втренчено, но в очите на войника забелязвам подозрение.