ЛЛисторияЕщё одна глава — и целый мирВыбрать историю ↗

Об этой истории

книга първа от трилогията "Делириум" На всички, които в миналото са ме заразявали с amor deliria nervosa — те си знаят кои са. На всички, които ще ме заразят в бъдеще — нямам търпение да видя как изглеждате. И в двата случая: Благодаря! Най-опасната болест е тази, която ни кара да вярваме, че сме добре. Книгата „Ш-ш-т“ Минали са шейсет и пет години, откакто президентът и Консорциумът обявиха любовта за болест, и четирийсет и три от откриването на лечение за нея. Всички в семейството ми вече са минали процедурата. Преди девет години по-голямата ми сестра, Рейчъл, боледува цели три години. Но я спасиха и сега, когато я питаш, твърди, че не си спомня дори симптомите на любовта. Моята процедура ще се състои след точно деветдесет и пет дни, на трети септември, рождения ми ден. По принцип хората се страхуват от процедурата. Някои дори се съпротивляват. Но аз не се страхувам. Нямам търпение дори. Ако можех, щях да я започна още от утре, но за да могат учените наистина да те излекуват, трябва да си поне на осемнайсет, понякога и малко по-възрастен. Иначе процедурата не действа: всичко завършва с мозъчни увреждания, частични парализи, слепота или нещо по-лошо. Мисълта, че в момента болестта трови кръвта ми и аз живея в опасност, ме потиска. Кълна се, че понякога я усещам да пъпли из вените като нещо развалено, като пресечено мляко. Това ме кара да се чувствам мръсна. Напомня ми за онези деца, които често избухват без причина, за съпротивляващите се заразени момичета, които забиват нокти в плътта си, скубят косите си и от устните им текат лиги. Напомня ми и за мама. След процедурата ще бъда щастлива и в безопасност. Така твърдят всички — учените, сестрите ми и леля Каръл. Щом премина през лечението, ще ме свържат с момче, избрано от оценителите за мен. След няколко години ще се о

Шрифт
Размер шрифта
-
+
Межстрочный интервал
↓
↑

Две огромни двойни врати водят до вътрешността на затвора. Няколко малки прозорчета, вероятно с блиндирани стъкла, покрити с прах и оплюти от мухи, ми дават мъглива представа за дългия и тъмен коридор зад тях, осветен от няколко електрически крушки. На вратата има стар, излинял от дъжда и вятъра надпис: „Всички посетители минават първо през гишето за регистрация и после през електронна проверка“.

Алекс спира за част от секундата и пита, без да се обръща назад:

— Готова ли си?

— Да — отвръщам едва.

Вонята, която ни връхлита, когато влизаме, ме връща назад във времето, в четвърти клас. Мирише на хиляди притиснати едно в друго немити тела, примесена с острия мирис на белина и дезинфектанти. Но над всичко това се усеща дъхът на влагата — на коридори, които никога не изсъхват, на течащи тръби, на мъхове и плесени по стените и по всички онези скрити места, където не допускат посетители. Гишето за регистрация е наляво и жената, която седи зад един прозорец с бронирано стъкло, носи медицинска маска. Не я обвинявам за това.

За моя изненада, когато приближаваме, тя вдига поглед и назовава Алекс по име:

— Здрасти, Алекс. Кого водиш?

Той повтаря историята с „инцидента“ при оценяването ми. Очевидно двамата са в добри отношения, защото няколко пъти я нарича по име, а аз не виждам някъде табелка с името й. Тя вписва имената ни в древния компютър на бюрото си и ни препраща към охраната за проверка. Алекс поздравява приятелски и тук, и аз мислено му свалям шапка за самообладанието. Колкото до мен, аз не съм на себе си от страх, трудно ми е дори да сваля колана на дънките и треперя цялата пред детекторите за метал. Охранителите в Криптата са поне с петдесет процента по-едри от нормалните хора, с големи като ракети за тенис ръце и гърди като лодки. И всички носят пушки. Големи пушки. Автомати. Правя всичко възможно, за да скрия ужаса си, но как да останеш спокоен, когато трябва да се съблечеш буквално по бельо пред тези въоръжени великани?

Читать дальше

Най-после минаваме през всички формалности и се обличаме в пълно мълчание. Учудвам се и се радвам, когато успявам сама да завържа обувките си.

— Само до Първи сектор — провиква се един от гигантите, докато Алекс ми прави жест да го последвам по коридора.

Стените са боядисани в болезнено жълто. У дома или в ярко осветен лекарски кабинет, или в офис, може да действа ободряващо, но осветен само от слабата примигваща флуоресцентна лампа, замърсена от влагата, от потни човешки ръце, от размазвани с години насекоми и кой знае още какво, цветът изглежда силно депресиращ, като широка усмивка, която разкрива нечии черни прогнили зъби.

— Знам, до Първи сектор — вдига ръка Алекс.

Сигурно другите сектори са забранени за посетители.

Тръгвам след него по тесен коридор, после по друг.