ЛЛисторияЕщё одна глава — и целый мирВыбрать историю ↗

Об этой истории

книга първа от трилогията "Делириум" На всички, които в миналото са ме заразявали с amor deliria nervosa — те си знаят кои са. На всички, които ще ме заразят в бъдеще — нямам търпение да видя как изглеждате. И в двата случая: Благодаря! Най-опасната болест е тази, която ни кара да вярваме, че сме добре. Книгата „Ш-ш-т“ Минали са шейсет и пет години, откакто президентът и Консорциумът обявиха любовта за болест, и четирийсет и три от откриването на лечение за нея. Всички в семейството ми вече са минали процедурата. Преди девет години по-голямата ми сестра, Рейчъл, боледува цели три години. Но я спасиха и сега, когато я питаш, твърди, че не си спомня дори симптомите на любовта. Моята процедура ще се състои след точно деветдесет и пет дни, на трети септември, рождения ми ден. По принцип хората се страхуват от процедурата. Някои дори се съпротивляват. Но аз не се страхувам. Нямам търпение дори. Ако можех, щях да я започна още от утре, но за да могат учените наистина да те излекуват, трябва да си поне на осемнайсет, понякога и малко по-възрастен. Иначе процедурата не действа: всичко завършва с мозъчни увреждания, частични парализи, слепота или нещо по-лошо. Мисълта, че в момента болестта трови кръвта ми и аз живея в опасност, ме потиска. Кълна се, че понякога я усещам да пъпли из вените като нещо развалено, като пресечено мляко. Това ме кара да се чувствам мръсна. Напомня ми за онези деца, които често избухват без причина, за съпротивляващите се заразени момичета, които забиват нокти в плътта си, скубят косите си и от устните им текат лиги. Напомня ми и за мама. След процедурата ще бъда щастлива и в безопасност. Така твърдят всички — учените, сестрите ми и леля Каръл. Щом премина през лечението, ще ме свържат с момче, избрано от оценителите за мен. След няколко години ще се о

Шрифт
Размер шрифта
-
+
Межстрочный интервал
↓
↑

Хана поема дълбоко въздух, виждам, че вече разбира, но за да съм сигурна, добавям:

— Ще ми направиш ли услуга? Ще минеш ли същия маршрут днес? Една последна тренировка заради мен?

— Стига мелодрами, Лена. Процедурата въздейства върху мозъка ти, не върху краката. След нея отново ще можеш да бягаш — отвръща тя с лека досада, точно както биха искали да ми отговори, но в същото време се усмихва и кима. „Да, ще го направя. Ще мушна бележката там.“ Надеждата отново се връща, стопля кръвта ми и намалява физическата болка.

— Да, но ще бъде

различно

— хлипам аз. Лицето на Каръл моментално цъфва в пролуката на леко отворената врата. Изглежда доволна. Сигурно е решила, че в крайна сметка съм готова да приема процедурата. — Знаеш, че може нещо да се обърка.

— Няма да се обърка.

Хана става и се заглежда в мен.

— Обещавам ти — казва бавно тя, придавайки тежест на всяка дума. — Обещавам ти, че всичко ще мине добре.

Сърцето ми подскача. Този път

тя

ми

казва

нещо, и аз знам, че не говори за процедурата.

— Сега трябва да тръгвам — казва Хана и тръгва към вратата, почти подтичва. Осъзнавам, че ако нещата се получат, както си мисля, ако Хана предаде бележка на Алекс и той някак си успее да ме измъкне от къщата, която в момента е мой затвор — това ще е последният път, когато я виждам.

— Чакай — викам малко преди тя да стъпи на прага на вратата.

— Какво? — обръща се тя. Очите й блестят. Вълнува се, готова е да хукне към Губернатора. На фона на процеждащата се през капаците приглушена светлина ми се струва, че тя самата сияе, огряна сякаш от вътрешен огън. Сега разбирам защо са измислили думи за любовта, защо са им трябвали: те са единственият начин да покажа какво чувствам в момента, да опиша странната смесица от болка и удоволствие, от радост и страх, които ме изпълват наведнъж.

Читать дальше

— Какво има? — пита нервно тя и подскача от нетърпение. Знам, че бърза да изпълни задачата си. „Обичам те“ — казвам й наум, но на глас изричам:

— Приятно бягане.

— Благодаря — отвръща тя и изчезва.

Онзи, който се стреми към небето, може да падне. Но може и да полети.