ЛЛисторияЕщё одна глава — и целый мирВыбрать историю ↗

Об этой истории

Пандемониум Лорън Оливър книга втора от трилогията "Делириум" С Алекс лежим един до друг на одеялото в задния двор на къщата на улица „Брукс 37“. Дърветата изглеждат по-големи и по-тъмни от обикновено. Листата са почти черни, вплетени едно в друго толкова здраво, че крият небето от нас. — Днес май не е най-добрият ден за пикник — мърмори Алекс и аз едва сега осъзнавам, че дори не сме посягали към донесената храна. В долния край на одеялото има кошница с полуизгнили плодове, по които лазят малки черни мравки. — Защо? — питам го и се заглеждам в плътната като завеса мрежа от листа над нас. — Защото вали сняг — усмихва се Алекс. Оглеждам се и разбирам, че отново е прав. Наистина вали сняг, към нас се носят огромни снежинки с цвят на пепел. Парата от дъха ми образува малко бяло облаче, то литва нагоре и се разнася във въздуха. Изведнъж ми става студено, притискам се в него, за да се стопля. — Дай ми ръката си — моля го аз, но той не отговаря. Правя опит да се сгуша в меката топла ямка между ръката и гърдите му, но тялото му, неподвижно като камък, не ме приема. — Стига, Алекс! — цупя се аз. — Студено ми е, не виждаш ли? — Студено ми е — повтаря той като ехо и думите му излизат мъчително бавно между неподвижните сини и напукани от студа устни. Очите му са вторачени в листата над нас и не примигват. — Погледни ме — настоявам аз, но той не се обръща към мен, не мига, дори не помръдва. Истерията се надига като вълна към гърлото ми и донася със себе си безмълвен вик: „Нещо не е наред, нещо не е както трябва“. Сядам и слагам ръка на студените му гърди. — Алекс — прошепвам, после повтарям по-високо и леко пискливо. — Алекс! — Лена Морган Джоунс! Изплувам от съня и идвам на себе си. Стаята се тресе от беззвучния смях на другите деца. Госпожа Фирщейн, преподавателка в дванайсети кл

Шрифт
Размер шрифта
-
+
Межстрочный интервал
↓
↑

Минава време, минута може би, докато разговорите най-после се възобновяват и постепенно изграждат успокояваща бариера от звуци.

Читать дальше

— Давай — поглежда ме окуражително Сара.

— Нямам вилица — казвам тихо.

Русото момче срещу мен се усмихва продължително. Сара също се усмихва.

— Тук няма вилици — уточнява тя, — няма и лъжици. Няма такива работи.

Осмелявам се да вдигна поглед и виждам, че хората около мен ме гледат с усмивка. Очевидно появата ми ги забавлява. Един от тях, мъжът с дългата сива коса — сега забелязвам, трябва да е поне седемдесетгодишен, ако не и повече, — ми кима и аз свеждам бързо поглед. Лицето ми пламва, сигурно вдигам температура от притеснение. Естествено, че тук никой не мисли за прибори и подобни дреболии.

Откъсвам парченце от заешкото с ръце и го слагам в устата си. Този път май наистина ще се разплача: никога, през целия си живот, не съм хапвала нещо по-вкусно.

— Хубаво е, нали? — пита Сара, но устата ми е пълна и не мога да й отговоря, затова кимам.

Изведнъж забравям за пълната с непознати стая и за вторачените в мен погледи. Разкъсвам месото със зъби и дъвча с отворена уста като животно. Загребвам с пръст малко от помията, пъхам го в устата и смуча блажено. Дори и тя ми изглежда невероятна. Ако леля Каръл може сега да ме види отнякъде, направо щеше да полудее. Като малка не исках да си ям граха, ако пилето се е докоснало до него. Тогава подреждах всяка съставка на ястието поотделно.

За нула време изпразвам чинията си, оставям само две кокалчета, и веднага закривам устата си с ръка. Усещам, че ми се повдига, и затварям очи с надеждата да го преодолея.

— Добре — казва Рейвън и става рязко от пейката. — Време е да поработим.

Веднага настъпва суетня, хората стават от пейките, говорят забързано и аз едва успявам да схвана смисъла на казаното („Вчера заложих капани“, „Трябва да видиш как е Баба. Днес е твой ред“). Хората тръгват с чиниите си към коритото на мивката и ги оставят шумно вътре, после изкачват стълбата вляво от мен, почти залепена за печката. Миризмата на човешки тела, движещи се като река зад гърба ми, достига до мен като топла вълна. Продължавам да стоя със затворени очи и стомахът ми се успокоява чак когато стаята е празна.

— Как се чувстваш?

Отварям очи. Рейвън стои срещу мен с подпрени на масата ръце и чака отговор. Сара все още е до мен. Качила е крака на пейката и прегръща коленете си. В тази поза годините й личат по-ясно.

— По-добре — отвръщам и това е самата истина.

— Тогава, ако искаш, може да помогнеш на Сара със съдовете.

— Добре — отвръщам и тя ми кима.

— Хубаво тогава. Като свършите, Сара може да те разведе наоколо. Не е зле да се запознаеш с нашата база. Но не прекалявай с ходенето, моля ти се. Не ми се ще да те влачим втори път от гората дотук.