— Добре — повтарям аз и тя се усмихва доволно. Явно е свикнала да раздава заповеди. Питам се на колко години е. Удава й се да командва, въпреки че е по-млада поне от половината заселници тук. „Хана би я харесала“, си казвам и болката се завръща, пробожда ме като нож точно под ребрата.
— Сара — казва Рейвън и тръгва към стълбата, — потърси в склада някакви панталони за Лена. Не може да се разхожда наоколо полугола, нали?
Отново се изчервявам и започвам инстинктивно да навивам и развивам края на тениската, после го дърпам надолу, почти до коленете. Рейвън забелязва това и се засмива.
— Не се тревожи — успокоява ме тя. — Не е нещо, което да не сме виждали досега.
После тръгва нагоре, взима стъпалата по две и изчезва от погледа ми.
В дома на леля Каръл всяка вечер бях дежурна по миене на чинии и съм свикнала с това. Но миенето на съдове в Пустошта е съвсем друга история. Първо водата. Сара ме повежда през коридора към една от стаите, които разгледах по пътя си към кухнята.
— Това е складът — обяснява ми тя и се мръщи, като вижда празните рафтове и нищожното количество брашно. — Малко сме закъсали — добавя, въпреки че и сама мога да видя, че не е малко, а доста. И сърцето ми се свива от страх — за нея, за Блу, за всички слаби като скелети хора тук.
— Ето там държим водата — сочи тя към далечния ъгъл. — Пълним кофите сутрин, но... аз не участвам в това. Твърде слаба съм за тази работа.
Сара отива към кофите и аз чак сега забелязвам, че те са пълни с вода. Хваща дръжката на една от тях с двете си ръце и я вдига с мъка. Кофата е много голяма, почти колкото нея.
— Ти вземи онази, тя е по-малка — казва тя и излиза от стаята, залитайки под тежестта на кофата.
За мой срам едва успявам да повдигна моята кофа, въпреки че е много по-малка от нейната. Металната дръжка се впива болезнено в дланите ми, все още нашарени от мазоли, мехури и рани от пълзенето из Пустошта, и преди да стигна до вратата, трябва да я пусна за момент и да се подпра на стената.
Читать дальше
— Наред ли е всичко? — пита Сара от коридора.
— Да — отвръщам припряно. Хич не ми се ще сега да се втурва да ме спасява. Вдигам отново кофата, правя няколко несигурни крачки, оставям я на пода и почивам. Вдигам, правя няколко крачки, оставям, почивам. Докато стигна до кухнята, оставам без дъх, по челото ми избиват едри капки пот и очите ми започват да лютят от солта. Добре, че Сара не забелязва нищо. Оставя своята кофа до печката и разпалва огъня с черна от жарта пръчка.
— Всяка сутрин преваряваме водата, за да убием микробите — осведомява ме тя. — Ако не го правим, ще затънем в лайна.
Последните й думи ми напомнят за Рейвън, сигурно това е една от нейните мантри.






