Сара взима една пластмасова чиния, по която като призрачни силуети все още личат очертанията на някога изрисувани животни, което ме навежда на мисълта, че сигурно е детска, и сипва в средата голяма купчина от помията. Хората на масите зад мен подновяват разговорите си. Стаята се изпълва с нисък брътвеж и аз започвам малко по малко да се отпускам. Ако не друго, поне защото вече не цялото внимание е насочено към мен.
— Имаме чудесна новина. Снощи Роуч ни донесе хубав подарък.
— Какво имаш предвид? — питам, опитвайки се да разгадая жаргона им. — Че е донесъл продукти ли?
— По-хубаво е. — Тя ми се усмихва и повдига кърпата от тигана. Вътре има парче месо със златистокафеникава коричка. Ароматът на печено ме докарва до сълзи. — Заек.
Никога досега не съм опитвала заек и никога не съм мислила за него като за храна, особено за закуска, но сега приемам с благодарност чинията от нея и едва се удържам да не налапам парчето още сега, докато стоя пред печката. Всъщност предпочитам да стоя права. Много по-лесно ще ми е, отколкото да седна сред толкова много непознати хора.
Сара сигурно усеща притеснението ми, защото казва приятелски:
— Ела. Ще седнеш до мен.
Хваща ме за лакътя и ме повежда към масата. Това също ме стресира. У дома в Портланд, както във всички затворени градове, всеки внимава да не докосне другия. Дори и с Хана избягвахме да се прегръщаме и да се държим за ръце, а тя беше най-добрата ми приятелка.
Тялото ми се свива в спазъм, превивам се на две и за малко не изпускам чинията.
— Спокойно.
На масата срещу мен е седнало русокосо момче, онова, което ми се стори, че едва сдържа смеха си, когато влязох. То вдига вежди и ме изучава с поглед. Веждите му са толкова руси, колкото и косата му, и почти не се виждат. Забелязвам белега от процедурата зад лявото му ухо, но сигурно и той е фалшив като онзи на Рейвън. Само неизлекуваните живеят в Пустошта; само
онези, които са избрали или са били принудени да избягат от затворените градове.
— Добре ли си? — пита ме момчето и се навежда през масата към мен.
Не отговарям. Не мога. Пречат ми всички онези страхове и предупреждения, насаждани цял живот в мен. В главата ми се завъртат като вихър думи като „незаконно“, „грешно“, „симпатизант“, „болест“. Поемам дълбоко въздух и се опитвам да ги прогоня от главата си. Това са стари думи, думи от Портланд; и те, като старата Лена, трябва да останат зад оградата.
— Добре е — отвръща Сара вместо мен. — Просто е гладна.
— Добре съм — повтарям като ехо с петнайсет секунди закъснение.
Сара сяда на пейката и потупва празното току-що освободено от Скуиръл място до нея. Слава богу, че съм на самия край на масата и няма опасност някой непознат да се намести от другата ми страна. Сядам и забивам поглед в чинията. Очите на всички са вперени в мен.






