ЛЛисторияЕщё одна глава — и целый мирВыбрать историю ↗

Об этой истории

Пандемониум Лорън Оливър книга втора от трилогията "Делириум" С Алекс лежим един до друг на одеялото в задния двор на къщата на улица „Брукс 37“. Дърветата изглеждат по-големи и по-тъмни от обикновено. Листата са почти черни, вплетени едно в друго толкова здраво, че крият небето от нас. — Днес май не е най-добрият ден за пикник — мърмори Алекс и аз едва сега осъзнавам, че дори не сме посягали към донесената храна. В долния край на одеялото има кошница с полуизгнили плодове, по които лазят малки черни мравки. — Защо? — питам го и се заглеждам в плътната като завеса мрежа от листа над нас. — Защото вали сняг — усмихва се Алекс. Оглеждам се и разбирам, че отново е прав. Наистина вали сняг, към нас се носят огромни снежинки с цвят на пепел. Парата от дъха ми образува малко бяло облаче, то литва нагоре и се разнася във въздуха. Изведнъж ми става студено, притискам се в него, за да се стопля. — Дай ми ръката си — моля го аз, но той не отговаря. Правя опит да се сгуша в меката топла ямка между ръката и гърдите му, но тялото му, неподвижно като камък, не ме приема. — Стига, Алекс! — цупя се аз. — Студено ми е, не виждаш ли? — Студено ми е — повтаря той като ехо и думите му излизат мъчително бавно между неподвижните сини и напукани от студа устни. Очите му са вторачени в листата над нас и не примигват. — Погледни ме — настоявам аз, но той не се обръща към мен, не мига, дори не помръдва. Истерията се надига като вълна към гърлото ми и донася със себе си безмълвен вик: „Нещо не е наред, нещо не е както трябва“. Сядам и слагам ръка на студените му гърди. — Алекс — прошепвам, после повтарям по-високо и леко пискливо. — Алекс! — Лена Морган Джоунс! Изплувам от съня и идвам на себе си. Стаята се тресе от беззвучния смях на другите деца. Госпожа Фирщейн, преподавателка в дванайсети кл

Шрифт
Размер шрифта
-
+
Межстрочный интервал
↓
↑

Следват още имена: русокосото момче, което седеше срещу мен на масата, се нарича Хънтър — Ловеца („Това си е предишното му име“, казва Сара, произнасяйки думата „предишно“ с гримаса на отвращение и страх, сякаш е проклятие, но всъщност досега не е хванал нищо). И Так, дошъл от север преди няколко години.

— Всички казват, че е малко дръпнат. Имал лоши маниери — обяснява Сара и отново чувам гласа на Рейвън зад думите й. Тя се заглежда в плата на тениската си, толкова износен, че на места прозира. — Но аз не мисля така. С мен винаги се държи много мило.

От обясненията й ми става ясно, че Так е чернокосият мъж, който ме гледаше намръщено, докато минавах покрай него на път за кухнята. Ако винаги гледа по този начин, не е чудно, че го смятат за човек с лоши маниери.

— Защо го наричат Так? Защото е остър като гвоздей ли? — любопитствам аз.

Сара се смее отново.

— Дядо го кръсти така.

Решавам да стоя далече от Так, ако остана тук, разбира се. Засега не виждам друг избор, но усещам, че мястото ми не е тук и част от мен иска Рейвън да ме бе оставила в гората, когато са ме открили.

Читать дальше

Там бях по-близо до Алекс. Той беше от другата страна на онзи дълъг и тъмен тунел и ако можех да изпълзя от мрака му, може би щях да го намеря.

— Водата е готова — съобщава най-после Сара.

Процесът е убийствено бавен: пълним едно от коритата с топлата вода и Сара изсипва в него точно количество сапун, без да губи нито капчица. Това е поредната мъдрост, която научавам за Пустошта: всичко се употребява, после се употребява отново и отново, мери се и се разпределя на точни порции, за да стигне за дълго време.

— Ами Рейвън? — питам и потапям ръце в горещата вода. — Какво ще ми кажеш за нея?

Лицето на Сара светва. Явно е, че обича Рейвън с цялото си сърце.

— Каква е нейната история? Откъде е дошла? — продължавам с въпросите аз.

Не знам защо питам за нея. Просто съм любопитна да разбера как е възможно едно момиче да се превърне в толкова самоуверена и сурова личност, че да стане лидер сред мнозина мъже.

Лицето на Сара отново потъмнява.

— Няма преди — казва кратко тя и замлъква, за пръв път през последния час.

Двете измиваме съдовете без повече разговори.

Когато привършваме и идва време Сара да се заеме с облеклото ми, тя отново става приказлива. Повежда ме към малка стая, която по пътя си към кухнята погрешно бях взела за спалня, но сега виждам, че подът е покрит не с дюшеци, а с пръснати дрехи, има ги на купища навсякъде — по пода и по рафтовете по стените.

— Това е гардеробът ни. — Тя прави широк жест с ръка и се смее.

— Откъде са тези дрехи? — ахвам и влизам в стаята, стъпвайки внимателно между разпилените ризи, панталони и чорапи. Всеки сантиметър от пода е покрит с някакъв плат.

— Намираме ги — отвръща мъгляво тя и изведнъж се ядосва.