Следват още имена: русокосото момче, което седеше срещу мен на масата, се нарича Хънтър — Ловеца („Това си е предишното му име“, казва Сара, произнасяйки думата „предишно“ с гримаса на отвращение и страх, сякаш е проклятие, но всъщност досега не е хванал нищо). И Так, дошъл от север преди няколко години.
— Всички казват, че е малко дръпнат. Имал лоши маниери — обяснява Сара и отново чувам гласа на Рейвън зад думите й. Тя се заглежда в плата на тениската си, толкова износен, че на места прозира. — Но аз не мисля така. С мен винаги се държи много мило.
От обясненията й ми става ясно, че Так е чернокосият мъж, който ме гледаше намръщено, докато минавах покрай него на път за кухнята. Ако винаги гледа по този начин, не е чудно, че го смятат за човек с лоши маниери.
— Защо го наричат Так? Защото е остър като гвоздей ли? — любопитствам аз.
Сара се смее отново.
— Дядо го кръсти така.
Решавам да стоя далече от Так, ако остана тук, разбира се. Засега не виждам друг избор, но усещам, че мястото ми не е тук и част от мен иска Рейвън да ме бе оставила в гората, когато са ме открили.
Читать дальше
Там бях по-близо до Алекс. Той беше от другата страна на онзи дълъг и тъмен тунел и ако можех да изпълзя от мрака му, може би щях да го намеря.
— Водата е готова — съобщава най-после Сара.
Процесът е убийствено бавен: пълним едно от коритата с топлата вода и Сара изсипва в него точно количество сапун, без да губи нито капчица. Това е поредната мъдрост, която научавам за Пустошта: всичко се употребява, после се употребява отново и отново, мери се и се разпределя на точни порции, за да стигне за дълго време.
— Ами Рейвън? — питам и потапям ръце в горещата вода. — Какво ще ми кажеш за нея?
Лицето на Сара светва. Явно е, че обича Рейвън с цялото си сърце.
— Каква е нейната история? Откъде е дошла? — продължавам с въпросите аз.
Не знам защо питам за нея. Просто съм любопитна да разбера как е възможно едно момиче да се превърне в толкова самоуверена и сурова личност, че да стане лидер сред мнозина мъже.
Лицето на Сара отново потъмнява.
— Няма преди — казва кратко тя и замлъква, за пръв път през последния час.
Двете измиваме съдовете без повече разговори.
Когато привършваме и идва време Сара да се заеме с облеклото ми, тя отново става приказлива. Повежда ме към малка стая, която по пътя си към кухнята погрешно бях взела за спалня, но сега виждам, че подът е покрит не с дюшеци, а с пръснати дрехи, има ги на купища навсякъде — по пода и по рафтовете по стените.
— Това е гардеробът ни. — Тя прави широк жест с ръка и се смее.
— Откъде са тези дрехи? — ахвам и влизам в стаята, стъпвайки внимателно между разпилените ризи, панталони и чорапи. Всеки сантиметър от пода е покрит с някакъв плат.
— Намираме ги — отвръща мъгляво тя и изведнъж се ядосва.






