ЛЛисторияЕщё одна глава — и целый мирВыбрать историю ↗

Об этой истории

Пандемониум Лорън Оливър книга втора от трилогията "Делириум" С Алекс лежим един до друг на одеялото в задния двор на къщата на улица „Брукс 37“. Дърветата изглеждат по-големи и по-тъмни от обикновено. Листата са почти черни, вплетени едно в друго толкова здраво, че крият небето от нас. — Днес май не е най-добрият ден за пикник — мърмори Алекс и аз едва сега осъзнавам, че дори не сме посягали към донесената храна. В долния край на одеялото има кошница с полуизгнили плодове, по които лазят малки черни мравки. — Защо? — питам го и се заглеждам в плътната като завеса мрежа от листа над нас. — Защото вали сняг — усмихва се Алекс. Оглеждам се и разбирам, че отново е прав. Наистина вали сняг, към нас се носят огромни снежинки с цвят на пепел. Парата от дъха ми образува малко бяло облаче, то литва нагоре и се разнася във въздуха. Изведнъж ми става студено, притискам се в него, за да се стопля. — Дай ми ръката си — моля го аз, но той не отговаря. Правя опит да се сгуша в меката топла ямка между ръката и гърдите му, но тялото му, неподвижно като камък, не ме приема. — Стига, Алекс! — цупя се аз. — Студено ми е, не виждаш ли? — Студено ми е — повтаря той като ехо и думите му излизат мъчително бавно между неподвижните сини и напукани от студа устни. Очите му са вторачени в листата над нас и не примигват. — Погледни ме — настоявам аз, но той не се обръща към мен, не мига, дори не помръдва. Истерията се надига като вълна към гърлото ми и донася със себе си безмълвен вик: „Нещо не е наред, нещо не е както трябва“. Сядам и слагам ръка на студените му гърди. — Алекс — прошепвам, после повтарям по-високо и леко пискливо. — Алекс! — Лена Морган Джоунс! Изплувам от съня и идвам на себе си. Стаята се тресе от беззвучния смях на другите деца. Госпожа Фирщейн, преподавателка в дванайсети кл

Шрифт
Размер шрифта
-
+
Межстрочный интервал
↓
↑

Толкова пъти съм го правила — преди всяка тренировка, седнала до Хана в съблекалнята с цял рояк момичета, сред смях и препирни коя е по-добра в кроса и коя в бягането с препятствия — и винаги съм го приемала за даденост, нещо маловажно, нещо съвсем обикновено. Не разбирах какво имам.

Читать дальше

И в главата ми за пръв път минава мисълта: „Ще ми се да не бях преминала.“ Отблъсквам я на мига и се опитвам да я заровя в най-далечното ъгълче на съзнанието си. Каквото и да ми се иска сега, преминаването е факт и Алекс даде живота си, за да може то да се случи. Няма смисъл да гледам назад. Не мога да се върна.

— Готова ли си да се запознаеш с останалата част от землището ни? — пита Сара.

Събличането и обличането ми отнеха малкото събрани сили, но душата ми жадува за въздух и отворени пространства, затова казвам:

— Да тръгваме. Искам да ми покажеш всичко.

Връщаме се в кухнята и изкачваме тясната каменна спираловидна стълба над печката. Сара бърза пред мен и при един завой на стъпалата изчезва от погледа ми.

— Почти стигнахме — чувам гласа й някъде отгоре.

Последна извивка, стъпалата свършват и краката ми стъпват на топлата земя. Облива ме ярка светлина и аз се препъвам, заслепена и объркана от слънцето. За миг ми се струва, че излизам от някакъв сън, и примигвам силно в опит да се върна в измисления си свят.

Застанала на няколко крачки от мен, Сара се засмива. Вдига окъпаните си в слънчева светлина ръце и ми представя кратък весел танц.

— Добре дошла във фермата — казва тя и се завърта в кръг на тревата.

Стаята, където лежах тези дни, беше под земята, досетих се сама от липсата на прозорци и силната влага. Тази стълба ни изведе право нагоре, към реалния свят, но там, където човек очаква да види къщи и помощни постройки, стърчат само обгорели греди и огромни купчини с камъни.

Ярката светлина и свежият аромат на зелено, на живот, ме сварват неподготвена и аз примигвам няколко пъти, за да се осъзная. Навсякъде около мен има огромни дървета със съвсем леко, почти незабележимо докоснати от жълтия нюанс листа, сякаш някакъв невидим тлеещ огън ги прогаря отвътре. Сянката им шари земята наоколо с менящи се светли и тъмни петна. Изведнъж усещам как в мен се надига някакво древно, дълбоко вкоренено в самата ми същност чувство и ми иде да прегърна земята под краката си, да заплача от радост или да разтворя ръце и да се завъртя като балерина. След дългия принудителен затвор под земята съм готова да изпия тази красота до дъно, да поема наведнъж целия въздух на това широко и девствено пространство.

— Онова там някога е било църква — обяснява ми Сара, сочейки разпръснатите зад гърба ми руини и почернелите от пожара дървени греди. — Но бомбите не са стигнали до мазетата. Тук има много подземни помещения, недокоснати от бомбардировките.