Кабинетът мирише на хартия, но в пространството се носи и лек дъх на лак за коса. Усещам как потта потича по гърба ми. Тази пола е ужасна.
— Ние тук се тревожим, че все още не можеш да свикнеш с промяната — казва тя и впива
рибешките си очи в мен. — На обяд се храниш сама.
Последното звучи като обвинение и дори новата Лена е леко смутена от този факт; единственото по-лошо от това да нямаш приятели е да те съжаляват, че нямаш приятели.
— Ако трябва да съм честна, наистина имам проблеми с момичетата — казва новата Лена. — Намирам ги малко... незрели.
Докато говоря, накланям леко глава, за да може тя да види триъгълника зад лявото ми ухо: знакът на процедурата, доказателството, че съм излекувана.
Изразът на лицето й омеква на мига.
— Това е нормално. Все пак повечето от тях са по-млади. Нямат осемнайсет години и не са минали процедурата.
Аз разтварям ръце, сякаш искам да кажа „Естествено“.
Но въпреки меката нотка в гласа госпожа Тъл не е свършила.
— Госпожа Фирщейн сподели, че отново си заспала в часа й. Тревожим се за теб, Лена. Да не би да те товарят с много работа у дома? Или имаш проблеми със съня?
— Напоследък съм малко напрегната — признавам аз. — Тази акция на СДА ме изморява.
Госпожа Тул вдига вежди.
— Не знаех, че членуваш в СДА.
— В Първа дивизия съм — отвръщам скромно. — Следващия петък организираме голяма демонстрация, а този следобед имаме планирано събрание в Манхатън. Не искам да закъснея.
— Разбира се, разбира се. Знам всичко за демонстрацията. — Тя вдига едно тесте с документи от бюрото си, потупва ги в плота на бюрото, за да е сигурна, че са абсолютно подравнени, и ги пъха в чекмеджето. Аз потривам мислено ръце. Няма начин да не съм се откачила. СДА е магическа абревиатура, означава „Свободна от делириум Америка“ и играе ролята на „Сезам, отвори се“. Сега госпожа Тъл е самата любезност. — Впечатлена съм, че се опитваш да съчетаваш две толкова важни работи за теб — училището и обществената дейност. Ние подкрепяме дейността на СДА. Но се надявам да успееш да постигнеш баланс. Не искам учебният процес да страда заради извънкласната ти работа, колкото и важна да е тя.
Читать дальше
— Разбирам — измърморвам виновно. После смъквам рамене и я поглеждам разкаяно. Новата Лена е добра актриса.
Госпожа Тъл ми се усмихва.
— Хайде, тръгвай. Нали не искаме да закъснееш за събранието?
Ставам, изпъвам рамене и казвам високо:
— Благодаря ви.
Тя накланя глава към вратата — знак, че мога да се омитам.
Тръгвам по измития линолеум на тихия коридор с безупречно бели стени и завивам по следващия със също толкова бели стени, наситени с мъртвешка тишина. Другите ученици вече са се прибрали у дома.
Излизам през двукрилата врата и спирам на двора, побелял от неочаквания мартенски сняг, тежък и толкова бял, че заслепява очите.






