ЛЛисторияЕщё одна глава — и целый мирВыбрать историю ↗

Об этой истории

Пандемониум Лорън Оливър книга втора от трилогията "Делириум" С Алекс лежим един до друг на одеялото в задния двор на къщата на улица „Брукс 37“. Дърветата изглеждат по-големи и по-тъмни от обикновено. Листата са почти черни, вплетени едно в друго толкова здраво, че крият небето от нас. — Днес май не е най-добрият ден за пикник — мърмори Алекс и аз едва сега осъзнавам, че дори не сме посягали към донесената храна. В долния край на одеялото има кошница с полуизгнили плодове, по които лазят малки черни мравки. — Защо? — питам го и се заглеждам в плътната като завеса мрежа от листа над нас. — Защото вали сняг — усмихва се Алекс. Оглеждам се и разбирам, че отново е прав. Наистина вали сняг, към нас се носят огромни снежинки с цвят на пепел. Парата от дъха ми образува малко бяло облаче, то литва нагоре и се разнася във въздуха. Изведнъж ми става студено, притискам се в него, за да се стопля. — Дай ми ръката си — моля го аз, но той не отговаря. Правя опит да се сгуша в меката топла ямка между ръката и гърдите му, но тялото му, неподвижно като камък, не ме приема. — Стига, Алекс! — цупя се аз. — Студено ми е, не виждаш ли? — Студено ми е — повтаря той като ехо и думите му излизат мъчително бавно между неподвижните сини и напукани от студа устни. Очите му са вторачени в листата над нас и не примигват. — Погледни ме — настоявам аз, но той не се обръща към мен, не мига, дори не помръдва. Истерията се надига като вълна към гърлото ми и донася със себе си безмълвен вик: „Нещо не е наред, нещо не е както трябва“. Сядам и слагам ръка на студените му гърди. — Алекс — прошепвам, после повтарям по-високо и леко пискливо. — Алекс! — Лена Морган Джоунс! Изплувам от съня и идвам на себе си. Стаята се тресе от беззвучния смях на другите деца. Госпожа Фирщейн, преподавателка в дванайсети кл

Шрифт
Размер шрифта
-
+
Межстрочный интервал
↓
↑

Не изтри ли самият Бог от лицето на земята всички дефектни и неподходящи видове, по пътя си към сътворението на съвършеното същество? Няма ли и ние най-сетне да се научим да отстраняваме слабите и болните, за да запазим здравето на обществото ни?

Залата трепери от аплодисменти. Аз също ръкопляскам. Лена Морган Джоунс ръкопляска с всички сили.

Това е моята задача, поставена ми от Рейвън: наблюдавай какво се случва в СДА. Смеси се с другите. Не пропускай нищо.

Казаха ми само толкова. Не обясниха защо.

— И накрая, СДА настоява правителството да изпълни даденото в книгата „Ш-ш-т“ обещание: да гарантира безопасността, здравето и щастието на своя народ.

Аз наблюдавам.

Минавам с поглед из редиците с кръгли като луни лица, бледи, подпухнали, покорни. И благодарни. Лица на излекувани.

Поглеждам нагоре към ярко светещите лампи. После свеждам поглед и виждам сив килим, изтъркан от натиска на хиляди и хиляди крака.

Вдясно от мен седи възрастен човек, толкова дебел, че гърдите му свистят, когато си поема въздух. Коланът на панталоните му е вдигнат високо над кръста.

Читать дальше

До сцената е оградено тясно пространство, в което са поставени три стола. От тях само единият е зает. На него седи едно момче.

От всичко видяно единствено това момче привлича вниманието ми. Всичко останало — килимът, лицата, ярките светлини — е едно и също при всяко събрание на СДА. Дори този мъж до мен. Понякога е дебел, понякога слаб, друг път е жена, но в крайна сметка всички са еднакви и винаги реагират по един и същи начин.

Очите на момчето са тъмносини, с цвета на бурята. Косата му е светлокафява, като карамел, и пада на вълни до линията на челюстта. Въпреки студеното време то носи червена риза с къс ръкав и впити в бедрата тъмни дънки. Обувките му са нови, както и сребърният часовник около китката. Външният вид подсказва, че е от заможно семейство. Ръцете му лежат спокойно в скута. Всичко в него говори за богатство и за безупречно поведение. Дори и немигащият поглед, насочен към баща му, агитиращ на сцената, е отработен до съвършенство. Той е живо въплъщение на излекуван младеж, контролираш напълно себе си.

Естествено, момчето все още не е излекувано. Всички го знаят. Това е Джулиан Файнман, син на Томас Файнман, и въпреки че е навършил осемнайсет, още не е минал процедурата. Специалистите отказваха да му я приложат досега. Но следващия петък, в деня на големия митинг на СДА, нещата ще се променят. Ще го заведат в лабораториите и ще го излекуват.

Може би. Но може да умре на операционната маса или да получи психическа травма, толкова силна, че да остане жив мъртвец. Ала това няма да го спре. Въпреки опасността ще се подложи на процедурата. Баща му настоява. Джулиан също.