Изминали сме само половината път от старата улица, но решението ми да стигна до края й сега ми изглежда абсурдно. Яркото слънце и чистият въздух ми замайват главата. Обръщам се, но прекалено бързо и непохватно, и се спъвам в един камък, осеян с птичи курешки. Падам на земята и забивам лице в прахта.
— Лена! — изписква Сара. След миг вече е до мен и се опитва да ме изправи на крака. Аз правя гримаса на отвращение. При падането съм си прехапала езика и металният вкус в устата е ужасен. — Добре ли си?
— Дай ми секунда — казвам задъхано, изправям се с мъка и сядам на камъка. Ненадейно ми хрумва, че нямам и най-малка представа какъв ден сме днес, дори кой месец. Обръщам се към Сара и я питам:
— Коя дата сме днес?
— Двайсет и седми август — отвръща тя, все още впила изплашените си очи в лицето ми. Но въпреки тревогата й остава на известно разстояние от мен.
Двайсет и седми август. Знам, че напуснах Портланд на двайсет и първи август. Значи съм обикаляла това объркано място почти седмица.
„Това не е моят свят“, казвам си наум. Моят свят е на километри оттук: свят, където вратите водят до стаи с чисти бели стени и в тях се чува тихо бръмчене на хладилници, а през прозорците се виждат добре очертани и гладко павирани улици. И още една неканена мисъл идва в главата ми: след по-малко от месец Хана ще мине през процедурата.
Алекс беше от хората, които разбират този свят. Знам, че заради мен щеше да поправи разбитите улици, да върне реда и смисъла на нещата. Щеше да ме преведе през тази дава земя. С него щях да се чувствам добре.
— Да ти донеса ли нещо? Вода? — пита предпазливо Сара.
— Ще се оправя — произнасям бавно, преодолявайки болката. — Колко глупаво! Просто не съм свикнала с този терен.
Изведнъж ми се повдига, усещам, че ще повърна, затова мушвам бързо глава между коленете си и започвам да кашлям, за да скрия надигащите се в мен ридания.
Но Сара разбира какво става и казва приятелски:
— Не се бой. С времето ще свикнеш.
Повече от ясно е, че не говори за закуската.
След този инцидент не ни остава нищо друго, освен да тръгнем обратно към подземието, и ние поемаме отново по изровения от бомбите път, през разпръснатите камъни и проблясващите метални отпадъци, скрити в тревата като дебнещи змии.
Мъката е като да те заровят в дълбок гроб. Сякаш потъвам в жълтеникавокафява вода с цвета на тиня. Всяко поемане на въздух ме задавя. Няма за какво да се хвана, за да се измъкна от блатото. Мога само да чакам да отмине.
Да чакам. Да чувствам тежестта върху себе си, да чувствам свиването на дробовете си и приближаващия край. Да потъна още по-надълбоко. Да стигна до дъното. Да не остане нищо друго, освен металния вкус в устата ми, ехото от миналото и дните, които приличат на нощи.






