ЛЛисторияЕщё одна глава — и целый мирВыбрать историю ↗

Об этой истории

Пандемониум Лорън Оливър книга втора от трилогията "Делириум" С Алекс лежим един до друг на одеялото в задния двор на къщата на улица „Брукс 37“. Дърветата изглеждат по-големи и по-тъмни от обикновено. Листата са почти черни, вплетени едно в друго толкова здраво, че крият небето от нас. — Днес май не е най-добрият ден за пикник — мърмори Алекс и аз едва сега осъзнавам, че дори не сме посягали към донесената храна. В долния край на одеялото има кошница с полуизгнили плодове, по които лазят малки черни мравки. — Защо? — питам го и се заглеждам в плътната като завеса мрежа от листа над нас. — Защото вали сняг — усмихва се Алекс. Оглеждам се и разбирам, че отново е прав. Наистина вали сняг, към нас се носят огромни снежинки с цвят на пепел. Парата от дъха ми образува малко бяло облаче, то литва нагоре и се разнася във въздуха. Изведнъж ми става студено, притискам се в него, за да се стопля. — Дай ми ръката си — моля го аз, но той не отговаря. Правя опит да се сгуша в меката топла ямка между ръката и гърдите му, но тялото му, неподвижно като камък, не ме приема. — Стига, Алекс! — цупя се аз. — Студено ми е, не виждаш ли? — Студено ми е — повтаря той като ехо и думите му излизат мъчително бавно между неподвижните сини и напукани от студа устни. Очите му са вторачени в листата над нас и не примигват. — Погледни ме — настоявам аз, но той не се обръща към мен, не мига, дори не помръдва. Истерията се надига като вълна към гърлото ми и донася със себе си безмълвен вик: „Нещо не е наред, нещо не е както трябва“. Сядам и слагам ръка на студените му гърди. — Алекс — прошепвам, после повтарям по-високо и леко пискливо. — Алекс! — Лена Морган Джоунс! Изплувам от съня и идвам на себе си. Стаята се тресе от беззвучния смях на другите деца. Госпожа Фирщейн, преподавателка в дванайсети кл

Шрифт
Размер шрифта
-
+
Межстрочный интервал
↓
↑

Досега бях виждала лицето му само на плакати и на гърба на брошурите, които разпространяваме. Джулиан е много известен. Той е мъченик за каузата, герой на СДА и президент на младежката организация.

На живо той е по-висок, отколкото си го представях. И по-хубав. На снимката не си личи красивата извивка на челюстта, нито широките като на плувец рамене.

Междувременно Томас Файнман продължава своята реч.

— Не можем да отречем, че лечението в по-млада възраст крие риск — казва спокойно той, — но сме убедени, че опасността от отлагането му е много по-голяма за нашите младежи. Ето защо сме готови да приемем евентуалните последствия. Ние имаме куража да жертваме някои от нас за доброто на цялото общество.

Той спира, приема одобрителните възгласи на аудиторията, накланя признателно глава на една страна и изчаква в тази поза, докато врявата утихне. Часовникът му проблясва на ярката изкуствена светлина. Двамата Файнман, бащата и синът, имат еднакви часовници.

— Сега ще ви представя личността, която въплъщава всички ценности на СДА. Този млад човек знае по-добре от всеки друг защо е толкова важно да изискваме ранно лечение, дори и за по-младите от него, въпреки рисковете. Той разбира, че за да може Съединените щати да се развиват и ние да живеем в тях здрави и щастливи, е необходимо понякога да жертваме нуждите и желанията на отделния индивид. Жертвай, за да запазиш цялото — това е нашето мото. Скъпи членове на СДА, моля, приветствайте на сцената моя син — Джулиан Файнман.

Пляс, пляс, пляс. Лена пляска с останалите членове. Томас отстъпва сцената на Джулиан и слиза при публиката. Двамата се разминават по стъпалата и си кимат сдържано, без да се докосват.

Джулиан си е нахвърлял някои бележки, оставя ги върху банката пред себе си и ги преглежда набързо. Залата се изпълва със звука от прелистването на страниците на бележника му. Но той приключва бързо и вдига поглед. Очите му обикалят публиката и за миг се спират на мен. Отваря леко уста и сърцето ми спира: имам усещането, че е разпознал измамницата. Но той продължава напред и сърцето ми намира отново ритъма си. Каква параноичка съм!

Джулиан нагласява микрофона за своята височина. За моя изненада се оказва по-висок от баща си. Странно, колко различни са двамата. Томас е висок, тъмен и с пронизващ поглед — истински ястреб; синът му също е висок, но широкоплещест и светъл, с невероятно сини очи. Само острият ъгъл на челюстта е един и същ.

Той прокарва ръка по косата си и аз се питам дали не е от нерви. Но когато започва да говори, гласът му е стабилен и изпълва залата със звучния си тембър.

— Бях на девет години, когато ми казаха, че умирам — започва с равен тон той и любопитството в залата скача рязко нагоре, напрежението също.