Досега бях виждала лицето му само на плакати и на гърба на брошурите, които разпространяваме. Джулиан е много известен. Той е мъченик за каузата, герой на СДА и президент на младежката организация.
На живо той е по-висок, отколкото си го представях. И по-хубав. На снимката не си личи красивата извивка на челюстта, нито широките като на плувец рамене.
Междувременно Томас Файнман продължава своята реч.
— Не можем да отречем, че лечението в по-млада възраст крие риск — казва спокойно той, — но сме убедени, че опасността от отлагането му е много по-голяма за нашите младежи. Ето защо сме готови да приемем евентуалните последствия. Ние имаме куража да жертваме някои от нас за доброто на цялото общество.
Той спира, приема одобрителните възгласи на аудиторията, накланя признателно глава на една страна и изчаква в тази поза, докато врявата утихне. Часовникът му проблясва на ярката изкуствена светлина. Двамата Файнман, бащата и синът, имат еднакви часовници.
— Сега ще ви представя личността, която въплъщава всички ценности на СДА. Този млад човек знае по-добре от всеки друг защо е толкова важно да изискваме ранно лечение, дори и за по-младите от него, въпреки рисковете. Той разбира, че за да може Съединените щати да се развиват и ние да живеем в тях здрави и щастливи, е необходимо понякога да жертваме нуждите и желанията на отделния индивид. Жертвай, за да запазиш цялото — това е нашето мото. Скъпи членове на СДА, моля, приветствайте на сцената моя син — Джулиан Файнман.
Пляс, пляс, пляс. Лена пляска с останалите членове. Томас отстъпва сцената на Джулиан и слиза при публиката. Двамата се разминават по стъпалата и си кимат сдържано, без да се докосват.
Джулиан си е нахвърлял някои бележки, оставя ги върху банката пред себе си и ги преглежда набързо. Залата се изпълва със звука от прелистването на страниците на бележника му. Но той приключва бързо и вдига поглед. Очите му обикалят публиката и за миг се спират на мен. Отваря леко уста и сърцето ми спира: имам усещането, че е разпознал измамницата. Но той продължава напред и сърцето ми намира отново ритъма си. Каква параноичка съм!
Джулиан нагласява микрофона за своята височина. За моя изненада се оказва по-висок от баща си. Странно, колко различни са двамата. Томас е висок, тъмен и с пронизващ поглед — истински ястреб; синът му също е висок, но широкоплещест и светъл, с невероятно сини очи. Само острият ъгъл на челюстта е един и същ.
Той прокарва ръка по косата си и аз се питам дали не е от нерви. Но когато започва да говори, гласът му е стабилен и изпълва залата със звучния си тембър.
— Бях на девет години, когато ми казаха, че умирам — започва с равен тон той и любопитството в залата скача рязко нагоре, напрежението също.






