ЛЛисторияЕщё одна глава — и целый мирВыбрать историю ↗

Об этой истории

Пандемониум Лорън Оливър книга втора от трилогията "Делириум" С Алекс лежим един до друг на одеялото в задния двор на къщата на улица „Брукс 37“. Дърветата изглеждат по-големи и по-тъмни от обикновено. Листата са почти черни, вплетени едно в друго толкова здраво, че крият небето от нас. — Днес май не е най-добрият ден за пикник — мърмори Алекс и аз едва сега осъзнавам, че дори не сме посягали към донесената храна. В долния край на одеялото има кошница с полуизгнили плодове, по които лазят малки черни мравки. — Защо? — питам го и се заглеждам в плътната като завеса мрежа от листа над нас. — Защото вали сняг — усмихва се Алекс. Оглеждам се и разбирам, че отново е прав. Наистина вали сняг, към нас се носят огромни снежинки с цвят на пепел. Парата от дъха ми образува малко бяло облаче, то литва нагоре и се разнася във въздуха. Изведнъж ми става студено, притискам се в него, за да се стопля. — Дай ми ръката си — моля го аз, но той не отговаря. Правя опит да се сгуша в меката топла ямка между ръката и гърдите му, но тялото му, неподвижно като камък, не ме приема. — Стига, Алекс! — цупя се аз. — Студено ми е, не виждаш ли? — Студено ми е — повтаря той като ехо и думите му излизат мъчително бавно между неподвижните сини и напукани от студа устни. Очите му са вторачени в листата над нас и не примигват. — Погледни ме — настоявам аз, но той не се обръща към мен, не мига, дори не помръдва. Истерията се надига като вълна към гърлото ми и донася със себе си безмълвен вик: „Нещо не е наред, нещо не е както трябва“. Сядам и слагам ръка на студените му гърди. — Алекс — прошепвам, после повтарям по-високо и леко пискливо. — Алекс! — Лена Морган Джоунс! Изплувам от съня и идвам на себе си. Стаята се тресе от беззвучния смях на другите деца. Госпожа Фирщейн, преподавателка в дванайсети кл

Шрифт
Размер шрифта
-
+
Межстрочный интервал
↓
↑

Всички се навеждат поне сантиметър напред, за да не изпуснат нещо. — Тогава започнаха припадъците. Първият беше толкова неочакван, че щях да си отхапя езика. При втория ударих главата си в камината. Майка ми и баща ми бяха сериозно загрижени.

Читать дальше

Нещо се преобръща в корема ми, нещо се размърдва дълбоко под защитната стена около сърцето ми, която изграждах толкова старателно през последните шест месеца. Нещо под измислената Лена, под фалшивата й самоличност и тривърхия знак зад лявото ухо трепва. Ето в какъв свят живеем — сигурни и доволни, но без любов. Свят, където децата удрят главите си в каменни камини и си прехапват езика, и това води единствено до загриженост у техните родители. Не до отчаяние, не до потрес или тревога. Просто загриженост, както са загрижени, ако не се представиш добре на теста по математика или са закъснели с плащането на сметката за тока.

— Лекарите ми казаха, че имам тумор в главата и той е причината за припадъците. Обясниха на родителите ми, че операцията по отстраняването му е много тежка и може да се окаже смъртоносна. Съмняваха се, че ще я преживея. Но ако не предприемели нещо, ако оставели тумора да си расте... тогава за мен нямало да има никакъв шанс.

Джулиан спира за момент и аз забелязвам, че поглежда крадешком към баща си. Томас Файнман е заел мястото на сина си в ограденото пространство и слуша с кръстосани крака и безизразно лице.

— Нямало да имам никакъв шанс — повтаря Джулиан. — Ето защо онзи израстък трябвало да се махне. Трябвало да се отстрани от здравата тъкан. В противен случай щял да продължи да нараства и да зарази и нея.

Той прелиства страниците пред себе си, намира нужното място и започва да чете, без да вдига поглед от бележките си.

— Първата операция беше успешна и за известно време припадъците спряха. Но по-късно, когато навърших дванайсет, се появиха отново. Туморът започна пак да расте и този път притисна основата на малкия мозък.

Ръцете на Джулиан стискат ъглите на банката, после се отпускат. За миг настъпва пълна тишина. Чува се само нечие кашляне. Отново тази натоварена с очакване тишина. Ние сме като малки капчици от голямата река, сновем насам-натам и чакаме някой да ни поведе по течението, да ни покаже пътя, да ни насочи в правилната посока, за да се влеем в големия океан.

Джулиан вдига очи от записките си. Зад него има екран с образа му, какъвто е бил на петнайсет години. Очите му са водовъртеж от синьо, зелено и златисто, като лице на океан в слънчев ден, но не знам защо ми се струва, че зад външното спокойствие виждам да проблясва нещо различно, нещо, което изчезва, преди да мога да го определя.

— След първата операция ми направиха още три — продължава той.