Всички се навеждат поне сантиметър напред, за да не изпуснат нещо. — Тогава започнаха припадъците. Първият беше толкова неочакван, че щях да си отхапя езика. При втория ударих главата си в камината. Майка ми и баща ми бяха сериозно загрижени.
Читать дальше
Нещо се преобръща в корема ми, нещо се размърдва дълбоко под защитната стена около сърцето ми, която изграждах толкова старателно през последните шест месеца. Нещо под измислената Лена, под фалшивата й самоличност и тривърхия знак зад лявото ухо трепва. Ето в какъв свят живеем — сигурни и доволни, но без любов. Свят, където децата удрят главите си в каменни камини и си прехапват езика, и това води единствено до загриженост у техните родители. Не до отчаяние, не до потрес или тревога. Просто загриженост, както са загрижени, ако не се представиш добре на теста по математика или са закъснели с плащането на сметката за тока.
— Лекарите ми казаха, че имам тумор в главата и той е причината за припадъците. Обясниха на родителите ми, че операцията по отстраняването му е много тежка и може да се окаже смъртоносна. Съмняваха се, че ще я преживея. Но ако не предприемели нещо, ако оставели тумора да си расте... тогава за мен нямало да има никакъв шанс.
Джулиан спира за момент и аз забелязвам, че поглежда крадешком към баща си. Томас Файнман е заел мястото на сина си в ограденото пространство и слуша с кръстосани крака и безизразно лице.
— Нямало да имам никакъв шанс — повтаря Джулиан. — Ето защо онзи израстък трябвало да се махне. Трябвало да се отстрани от здравата тъкан. В противен случай щял да продължи да нараства и да зарази и нея.
Той прелиства страниците пред себе си, намира нужното място и започва да чете, без да вдига поглед от бележките си.
— Първата операция беше успешна и за известно време припадъците спряха. Но по-късно, когато навърших дванайсет, се появиха отново. Туморът започна пак да расте и този път притисна основата на малкия мозък.
Ръцете на Джулиан стискат ъглите на банката, после се отпускат. За миг настъпва пълна тишина. Чува се само нечие кашляне. Отново тази натоварена с очакване тишина. Ние сме като малки капчици от голямата река, сновем насам-натам и чакаме някой да ни поведе по течението, да ни покаже пътя, да ни насочи в правилната посока, за да се влеем в големия океан.
Джулиан вдига очи от записките си. Зад него има екран с образа му, какъвто е бил на петнайсет години. Очите му са водовъртеж от синьо, зелено и златисто, като лице на океан в слънчев ден, но не знам защо ми се струва, че зад външното спокойствие виждам да проблясва нещо различно, нещо, което изчезва, преди да мога да го определя.
— След първата операция ми направиха още три — продължава той.






