ЛЛисторияЕщё одна глава — и целый мирВыбрать историю ↗

Об этой истории

Пандемониум Лорън Оливър книга втора от трилогията "Делириум" С Алекс лежим един до друг на одеялото в задния двор на къщата на улица „Брукс 37“. Дърветата изглеждат по-големи и по-тъмни от обикновено. Листата са почти черни, вплетени едно в друго толкова здраво, че крият небето от нас. — Днес май не е най-добрият ден за пикник — мърмори Алекс и аз едва сега осъзнавам, че дори не сме посягали към донесената храна. В долния край на одеялото има кошница с полуизгнили плодове, по които лазят малки черни мравки. — Защо? — питам го и се заглеждам в плътната като завеса мрежа от листа над нас. — Защото вали сняг — усмихва се Алекс. Оглеждам се и разбирам, че отново е прав. Наистина вали сняг, към нас се носят огромни снежинки с цвят на пепел. Парата от дъха ми образува малко бяло облаче, то литва нагоре и се разнася във въздуха. Изведнъж ми става студено, притискам се в него, за да се стопля. — Дай ми ръката си — моля го аз, но той не отговаря. Правя опит да се сгуша в меката топла ямка между ръката и гърдите му, но тялото му, неподвижно като камък, не ме приема. — Стига, Алекс! — цупя се аз. — Студено ми е, не виждаш ли? — Студено ми е — повтаря той като ехо и думите му излизат мъчително бавно между неподвижните сини и напукани от студа устни. Очите му са вторачени в листата над нас и не примигват. — Погледни ме — настоявам аз, но той не се обръща към мен, не мига, дори не помръдва. Истерията се надига като вълна към гърлото ми и донася със себе си безмълвен вик: „Нещо не е наред, нещо не е както трябва“. Сядам и слагам ръка на студените му гърди. — Алекс — прошепвам, после повтарям по-високо и леко пискливо. — Алекс! — Лена Морган Джоунс! Изплувам от съня и идвам на себе си. Стаята се тресе от беззвучния смях на другите деца. Госпожа Фирщейн, преподавателка в дванайсети кл

Шрифт
Размер шрифта
-
+
Межстрочный интервал
↓
↑

Момичето не отговаря, стисва устни на тънка черта и поклаща глава. Няма нужда да казва нищо. Виждам ясно отговора. Виждам го по съжалението в очите му

Змията се разтяга, изпъва се и започва да мята глава. Алекс. Алекс. Алекс. Смисълът на всичко това, причината да пожелая нов живот, надеждата ми за един по-добър свят си отиде, изгоря в пламъците и се превърна на пепел. Край с мечтите ми за щастие и радост.

— Мисля, че. — простенвам и преглъщам надигащата се от корема ми вълна, но тя не иска да се върне, напира към гърлото и колкото и да преглъщам, не мога да я върна.

Момичето въздъхва отново, чувам го да става и да издърпва стола по-далеч от мен.

— Мисля, че... — успявам да промълвя, потискайки желанието да излея кашата обратно навън — сигурно ще.

Цялото ми тяло се разтърсва от силните позиви. Навеждам се и повръщам в оставената до леглото кофа.

— Знаех си, че ще стане така — поклаща глава момичето, става и се скрива в тъмния коридор, но след миг подава глава и казва:

— Между другото, казвам се Рейвън.

— Аз съм Лена — изломотвам и думите ми излизат с нов пристъп.

— Лена — повтаря тя и чука по стената с пръст. — Добре дошла в Пустошта, Лена.

После изчезва и ме оставя с кофата.

След обяд Рейвън се връща и аз отново се опитвам да заситя глада. Този път ям бавно и успявам да задържа кашата. Все още съм много слаба, не мога да стискам купата и Рейвън ми помага да се нахраня. При други обстоятелства щеше да ми е обидно, но сега не усещам срам, нито неудобство. Щом позивите за повръщане спират, ме обхваща пълна неподвижност и апатия, все едно, че са ме заровили във вана с лед.

— Много добре — поклаща одобрително глава тя, изчаква ме да преполовя купата, взима я от ръцете ми и отново излиза от стаята.

Вече съм по-добре, будна и в пълно съзнание, но единственото ми желание е отново да заспя, защото само в съня си мога да се върна при Алекс, да се потопя в един друг свят. Защото в този нямам нищо, нито семейство, нито дом, нито място, където мога да отида. Алекс го няма. Мен също ме няма, сигурно вече са заличили самоличността ми. Не мога дори да плача. Вътре в мен всичко е на пепел. Съзнанието ми върти отново и отново онзи последен момент, когато се обръщам и го виждам да стои зад стената от дим и пламъци. Продължавам в ума си този момент, опитвам се да хвана ръката му и да го издърпам. „Върни се, Алекс!“

Но той не идва и на мен не ми остава нищо друго, освен да потъна в леденостудената вода. Времето ме обгръща и ме затваря напълно в себе си.

Малко по-късно отварям очи, събудена от далечни стъпки, ехо от смях и оживени разговори. Отърсвам се от съня и се съсредоточавам върху тези шумове.