ЛЛисторияЕщё одна глава — и целый мирВыбрать историю ↗

Об этой истории

Пандемониум Лорън Оливър книга втора от трилогията "Делириум" С Алекс лежим един до друг на одеялото в задния двор на къщата на улица „Брукс 37“. Дърветата изглеждат по-големи и по-тъмни от обикновено. Листата са почти черни, вплетени едно в друго толкова здраво, че крият небето от нас. — Днес май не е най-добрият ден за пикник — мърмори Алекс и аз едва сега осъзнавам, че дори не сме посягали към донесената храна. В долния край на одеялото има кошница с полуизгнили плодове, по които лазят малки черни мравки. — Защо? — питам го и се заглеждам в плътната като завеса мрежа от листа над нас. — Защото вали сняг — усмихва се Алекс. Оглеждам се и разбирам, че отново е прав. Наистина вали сняг, към нас се носят огромни снежинки с цвят на пепел. Парата от дъха ми образува малко бяло облаче, то литва нагоре и се разнася във въздуха. Изведнъж ми става студено, притискам се в него, за да се стопля. — Дай ми ръката си — моля го аз, но той не отговаря. Правя опит да се сгуша в меката топла ямка между ръката и гърдите му, но тялото му, неподвижно като камък, не ме приема. — Стига, Алекс! — цупя се аз. — Студено ми е, не виждаш ли? — Студено ми е — повтаря той като ехо и думите му излизат мъчително бавно между неподвижните сини и напукани от студа устни. Очите му са вторачени в листата над нас и не примигват. — Погледни ме — настоявам аз, но той не се обръща към мен, не мига, дори не помръдва. Истерията се надига като вълна към гърлото ми и донася със себе си безмълвен вик: „Нещо не е наред, нещо не е както трябва“. Сядам и слагам ръка на студените му гърди. — Алекс — прошепвам, после повтарям по-високо и леко пискливо. — Алекс! — Лена Морган Джоунс! Изплувам от съня и идвам на себе си. Стаята се тресе от беззвучния смях на другите деца. Госпожа Фирщейн, преподавателка в дванайсети кл

Шрифт
Размер шрифта
-
+
Межстрочный интервал
↓
↑

Всички си умират от любопитство. Искат да видят новото момиче.

— Кои са тези всички? — Г ърлото ми дере като шкурка, но нямам сили да стана и да отида до мивката, а и не знам дали има смисъл, защото е ясно, че тук няма водопровод. В Пустошта няма такива неща. Всички мрежи — и водните, и електрическите — са взривени преди години, по време на прочистването. — Имам предвид. колко души сте тук?

Рейвън свива рамене.

— Броят непрекъснато се мени. Хората идват и си отиват, сноват между отделните бази, някои се задържат, други продължават напред. Сега сме някъде към двайсет. През юни стигаме до четирийсет бродещи, но през зимата затваряме напълно.

Кимам, въпреки че думите „база“ и „бродещи“ ме объркват съвсем. Алекс не говореше много за Пустошта, показа ми малко от нея, когато онзи път, преди голямото ни бягство, преминахме за малко границата, но не се впусна в подробности.

Забивам нокти в дланите си.

„Преди голямото ни бягство“.

— Всичко наред ли е? — вглежда се Рейвън в мен.

— Може ли малко вода?

— Ето — казва тя, сякаш не ме е чула, и ми подава чинията, — вземи това.

Поемам я от ръцете й и изследвам съдържанието. В средата й са поставени две малки питки, приличат на палачинки, но са по-тъмни и по-зърнести. Рейвън взима от рафта в ъгъла една очукана консервна кутия от супа и загребва с нея вода от една от кофите под мивката. Надявам се да не е същата кофа, в която повръщах на обяд.

— Тук не се намират лесно стъклени чаши — казва тя, когато вдигам вежди към консервната кутия, и добавя. — Заради бомбите.

Казва го съвсем простичко, сякаш е в бакалията и иска „от грейпфрутите“. После сяда, отново хваща един кичур от косата си, разделя го машинално на три и започва да го сплита разсеяно с дългите си кафяви пръсти.

Вдигам бавно консервната кутия до устните си. Краищата й са остри и нащърбени и трябва да внимавам да не се порежа.

— Човек се научава на всичко — казва Рейвън с нотка на гордост в гласа си. — Тук правим

чудеса буквално от нищо. Използваме боклуци, ламаринени отпадъци, кости. Сама ще видиш.

Вглеждам се в чинията пред себе си. Умирам от глад, но при думите „боклук“ и „кости“, стомахът ми се свива нервно.

Рейвън явно долавя какво ми се върти в главата, защото се смее с глас и казва:

— Не се тревожи. Не е от боклуците. Вътре има брашно, малко олио и фъстъци. Не е най-вкусното нещо на света, но ще ти даде сили. Напоследък сме малко притеснени. Запасите ни намаляват. Не сме получавали нищо от цяла седмица. Бягството в Портланд ни се отразява.

— Моето бягство ли?

Тя кима.

— Цяла седмица поддържат напрежение по оградата в радиус от стотици километри, удвоиха и охраната.

Отварям уста да се извиня, но тя маха с ръка.

— Не се притеснявай. Правят го при всеки пробив.