Читать дальше
То ме поглежда разколебано, сякаш не е сигурно, че си заслужавам усилията, и за момент заприличва на братовчедка ми Джейн, когато слага ръце на кръста и ме поглежда с подозрение, като че ли не вярва, че ще се справя с поставената ми от нея задача. Бързо затварям очи, за да спра напиращите спомени, да върна обратно в миналото потока от вече мъртви за мен образи и лица.
— Благодаря ти — изричам пресипнало.
Момичето свива рамене.
— Пак заповядай — казва нехайно и изглежда искрено. После придърпва стола до леглото ми и сяда. Косата му е дълга и черна, вързана на плитка над лявото ухо. Зад него се вижда белегът от процедурата — трите точки, подредени точно както при Алекс. Белега го има, но момичето очевадно не е излекувано. Щом е тук, от другата страна на оградата, значи е Невалидна.
Опитвам се да се изправя и да седна, но успявам да се задържа само няколко секунди, после, изтощена от усилието, облягам глава на стената. Сякаш съм кученце, което се бори за живота си. Болката зад очите ми е непоносима, а когато най-после успявам да извъртя поглед надолу и да се огледам, виждам, че цялата съм в рани. Има ги всякакви — порязвания, ожулвания, натъртвания и следи от ухапвания на насекоми.
Купата, която донесе момичето, е пълна с някаква сивкава каша, нашарена със зелени точици. То я поднася към мен, но в последния момент спира нерешително.
— Ще можеш ли да я държиш сама?
— Разбира се, че ще мога — сопвам се аз доста по-остро, отколкото исках.
Купата се оказва много по-тежка от очакваното и изисква огромни усилия да я вдигна до устните си, но все пак успявам. Гърлото ми е пресъхнало, като че ли някой го е напълнил с пясък. Странната смес изгаря небцето ми. И въпреки че в мен остава странен дъх на плесен, започвам да гълтам, да сърбам и омитам кашата до дъно.
— По-бавно — предупреждава ме момичето, но аз не мога да се спра. Гладът — тъмен и непобедим, чегърта вътрешностите ми и аз съм готова да изям и глинената купа, за да го заситя. Кашата свършва бързо и въпреки че червата ми започват да се бунтуват, на мен не ми е достатъчно.
— Ще повърнеш — клати глава момичето и взима празната купа от ръцете ми.
— Има ли още? — питам я аз.
— След малко ще ти дам.
— Моля те, сипи ми сега!
Гладът е навила се е в корема ми змия, която разяжда червата ми.
То въздъхва, става и изчезва в тъмния коридор. Разговорите отвън стават все по-ясни, шумът нараства прогресивно и изведнъж замира рязко. Настъпва тишина. Чернокосото момиче се връща с втора пълна с каша купа. Взимам я от ръцете му и то сяда на стола, вдига колене и подпира брадичката си на тях, както правят децата. Коленете му са кафеникави и кльощави.
— Е — вдига брадичката си то, — откъде премина границата? — Но щом вижда колебанието ми, веднага добавя: — Няма нищо.






