Отпуснах се обратно на пода и едва сега осъзнах, че соленият вкус в устата ми е от кръвта на Томита. Изплюх каквото можах. Гърлото ми беше като разранено с гласпапир. Повдигаше ми се.
Изпълзях настрани от неподвижното тяло на Томита. Дъсченият под беше покрит с кървава каша. Изправих се на крака, но залитнах заради пристъпа на гадене. Бърк, повръщащият воин. Подпрях се откъм здравата си страна на стената.
Приближи се Ямашита. Носеше завития в платно меч на Итосаи. Погледна ме и каза:
— Трябва да се махаме. Бързо.
Преди да излезем, той се отби при тялото. Изгледа някогашния си ученик за момент, после се наведе и взе нещо. Беше неговия
катана
.
Измъкнахме се във фоайето, влачейки крака като старци. Стори ми се, че вървим безкрайно.
Там ни чакаше Боби.
— Бърк… — разглеждаше ме и искаше да разбере какви са раните ми. После видя мечовете в ръката на учителя. — Хей!… Чудесно — възкликна той радостно. — Благодаря, ще взема единия.
Ямашита го изгледа, без да казва нищо.
— Не — спрях го аз.
— Какво значи „не“? — Когато беше сериозен, лицето на Боби бе лишено от индивидуалност и дългата конска физиономия сякаш се скриваше в плещите му.
— Мечовете ще бъдат върнати на законните им собственици — проговори Ямашита.
Боби май не го чуваше.
— Цялата далавера беше със застраховката, нали? — попитах го. Трябваше да оближа устните си, защото носът ми още кървеше.
— Трябва ми. Би следвало да е застрахован за сто и петдесет бона — отговори той. — Дай ми го. — Твърдият, пресметлив тон на истинския Боби Кей, бизнесмена.
— Мисля, че наистина ще ги задържим — обясних му.
— Мой е — настоя Боби. Застана така, сякаш искаше да ни попречи да излезем през вратата на фоайето. Едва сега забелязах, че държи моя
танто
в ръцете си. Предполагам, не изглеждахме като особено опасни хора. За себе си знаех, че едва се държа на краката си. Ямашита изглеждаше стар и негоден за нищо.
Поех дълбоко дъх и това се чу, защото се наложи да го направя през устата. Дробовете ми изхъркаха.
— Акейдиън, махни се, по дяволите, от пътя ни. Защото иначе ще ти отнема ножа и ще те изкормя.
Опитах се да прозвучи убедително, защото в този момент едва ли бях способен на по-голямо физическо усилие от това да се крепя на краката си пред него. Но Ямашита винаги бе твърдял, че духът е всичко. Вложих всичко в погледа, с който го изгледах. И за един странен момент имах чувството, че гледам на света през очите на учителя си.
Духът на Боби беше като Боби човека: слаб. Освен това, мисля, че външният ми вид го изплаши. Сигурен съм, че изглеждах ужасно.
Той отстъпи. Ножът издрънча на пода и ние излязохме. Въпреки ромона на водопада чух мелодичен звук. Обърнах се. Боби държеше клетъчен телефон в ръката си и натискаше бутончетата.
Наистина трябваше да се махаме колкото можеше по-скоро.






