ЛЛисторияЕщё одна глава — и целый мирВыбрать историю ↗

Об этой истории

На Клеър Донахю, първия ми учител, с любов Приносът на известен брой хора беше съществен за написването на тази книга и аз бих желал да им благодаря. Чарлз Фиерамуска, бивш началник на отдел „Убийства“ към Полицейското управление на Бъфало и асистент в програмата „Криминално право“ на колежа Медейл, най-търпеливо отговори на всичките ми въпроси и ми даде да се възползвам от опита и знанията му за тънкостите на разследването. Кимура Хироаки, един от многото отлични сенсей по бойни изкуства, при които съм се учил, ми преподаде онези уроци, които не научаваш в училище. Дълбоки благодарности на моя агент, Жак де Спьолбърч, за безценната му подкрепа. Редакторката ми, Керълин Чу, е изключителна находка. Нейните високи очаквания и непоклатим ентусиазъм по отношение на проекта превърнаха процеса на писане на тази книга в източник на откровение и радост. Но най-вече искам да благодаря на съпругата си, Кити, която както във всичко, така и сега, ме окуражи и подкрепи по начин, за който ми е трудно да намеря думи. Критичният прочит на главите и готовността й да влезе заедно с мен в света на Бърк направиха писането на тази книга едно от най-хубавите ни съвместни изживявания, за което просто думите не стигат. От онова, което вече знам, нещата намират логично за мен обяснение. Но ми отне време да стигна до тук. Както ми отне време и да разбера смисъла на първия файл, който Мики ми показа. Снимките от местопрестъплението, заключението на съдебния лекар, бележките на разследващите детективи първоначално изглеждаха взаимно несвързани — набор от натрупани факти, без обединяваща нишка. Случайни действия. Сцена на безсмислено насилие. Но малко по малко събирането на нови факти, осмислянето на разказите на очевидци започва да придобива някакъв смисъл. И идва един момент, когато можеш да каже

Шрифт
Размер шрифта
-
+
Межстрочный интервал
↓
↑

Отпуснах се обратно на пода и едва сега осъзнах, че соленият вкус в устата ми е от кръвта на Томита. Изплюх каквото можах. Гърлото ми беше като разранено с гласпапир. Повдигаше ми се.

Изпълзях настрани от неподвижното тяло на Томита. Дъсченият под беше покрит с кървава каша. Изправих се на крака, но залитнах заради пристъпа на гадене. Бърк, повръщащият воин. Подпрях се откъм здравата си страна на стената.

Приближи се Ямашита. Носеше завития в платно меч на Итосаи. Погледна ме и каза:

— Трябва да се махаме. Бързо.

Преди да излезем, той се отби при тялото. Изгледа някогашния си ученик за момент, после се наведе и взе нещо. Беше неговия

катана

.

Измъкнахме се във фоайето, влачейки крака като старци. Стори ми се, че вървим безкрайно.

Там ни чакаше Боби.

— Бърк… — разглеждаше ме и искаше да разбере какви са раните ми. После видя мечовете в ръката на учителя. — Хей!… Чудесно — възкликна той радостно. — Благодаря, ще взема единия.

Ямашита го изгледа, без да казва нищо.

— Не — спрях го аз.

— Какво значи „не“? — Когато беше сериозен, лицето на Боби бе лишено от индивидуалност и дългата конска физиономия сякаш се скриваше в плещите му.

— Мечовете ще бъдат върнати на законните им собственици — проговори Ямашита.

Боби май не го чуваше.

— Цялата далавера беше със застраховката, нали? — попитах го. Трябваше да оближа устните си, защото носът ми още кървеше.

— Трябва ми. Би следвало да е застрахован за сто и петдесет бона — отговори той. — Дай ми го. — Твърдият, пресметлив тон на истинския Боби Кей, бизнесмена.

— Мисля, че наистина ще ги задържим — обясних му.

— Мой е — настоя Боби. Застана така, сякаш искаше да ни попречи да излезем през вратата на фоайето. Едва сега забелязах, че държи моя

танто

в ръцете си. Предполагам, не изглеждахме като особено опасни хора. За себе си знаех, че едва се държа на краката си. Ямашита изглеждаше стар и негоден за нищо.

Поех дълбоко дъх и това се чу, защото се наложи да го направя през устата. Дробовете ми изхъркаха.

— Акейдиън, махни се, по дяволите, от пътя ни. Защото иначе ще ти отнема ножа и ще те изкормя.

Опитах се да прозвучи убедително, защото в този момент едва ли бях способен на по-голямо физическо усилие от това да се крепя на краката си пред него. Но Ямашита винаги бе твърдял, че духът е всичко. Вложих всичко в погледа, с който го изгледах. И за един странен момент имах чувството, че гледам на света през очите на учителя си.

Духът на Боби беше като Боби човека: слаб. Освен това, мисля, че външният ми вид го изплаши. Сигурен съм, че изглеждах ужасно.

Той отстъпи. Ножът издрънча на пода и ние излязохме. Въпреки ромона на водопада чух мелодичен звук. Обърнах се. Боби държеше клетъчен телефон в ръката си и натискаше бутончетата.

Наистина трябваше да се махаме колкото можеше по-скоро.