ЛЛисторияЕщё одна глава — и целый мирВыбрать историю ↗

Об этой истории

На Клеър Донахю, първия ми учител, с любов Приносът на известен брой хора беше съществен за написването на тази книга и аз бих желал да им благодаря. Чарлз Фиерамуска, бивш началник на отдел „Убийства“ към Полицейското управление на Бъфало и асистент в програмата „Криминално право“ на колежа Медейл, най-търпеливо отговори на всичките ми въпроси и ми даде да се възползвам от опита и знанията му за тънкостите на разследването. Кимура Хироаки, един от многото отлични сенсей по бойни изкуства, при които съм се учил, ми преподаде онези уроци, които не научаваш в училище. Дълбоки благодарности на моя агент, Жак де Спьолбърч, за безценната му подкрепа. Редакторката ми, Керълин Чу, е изключителна находка. Нейните високи очаквания и непоклатим ентусиазъм по отношение на проекта превърнаха процеса на писане на тази книга в източник на откровение и радост. Но най-вече искам да благодаря на съпругата си, Кити, която както във всичко, така и сега, ме окуражи и подкрепи по начин, за който ми е трудно да намеря думи. Критичният прочит на главите и готовността й да влезе заедно с мен в света на Бърк направиха писането на тази книга едно от най-хубавите ни съвместни изживявания, за което просто думите не стигат. От онова, което вече знам, нещата намират логично за мен обяснение. Но ми отне време да стигна до тук. Както ми отне време и да разбера смисъла на първия файл, който Мики ми показа. Снимките от местопрестъплението, заключението на съдебния лекар, бележките на разследващите детективи първоначално изглеждаха взаимно несвързани — набор от натрупани факти, без обединяваща нишка. Случайни действия. Сцена на безсмислено насилие. Но малко по малко събирането на нови факти, осмислянето на разказите на очевидци започва да придобива някакъв смисъл. И идва един момент, когато можеш да каже

Шрифт
Размер шрифта
-
+
Межстрочный интервал
↓
↑

Но по-младият мъж го блъсна встрани и продължи атаката си срещу мен. Ямашита падна лошо и се сви на кълбо. Чух свистенето на острието, спускащо се над мен. В следващия миг то се впи в тялото ми и усетих върха му да подскача по ребрата откъм гърба ми.

Бях повален. Знаех теоретично, че трябва да продължавам да се движа, но силата на удара бе парализираща, все едно бях хванал високоволтов кабел. За миг застинах, неспособен да помръдна. И тогава Томита се хвърли върху мен.

Може би беше захвърлил меча. Или го беше изпуснал. А може би беше решил, че е прекалено лесно за него да ме довърши по този начин. Бях отпуснат безводно, полуседнал, помагах си с лявата ръка да се надигна. Умиращият гал. Той дойде зад мен и ръката му ме обхвана през шията, промъквайки се като дебел стоманен кабел. Другата му ръка натисна дясната страна на главата ми, притискайки шията върху задушаващата ме ръка.

Това е версия на

хадака-джиме

, задушаваща хватка от джудото. Много проста. И много смъртоносна. Когато противникът ти я приложи както следва, разполагаш с около три секунди, преди натискът върху шията ти да прекъсне кръвоснабдяването на мозъка ти. След това над света се спуска мрак. Само за теб, разбира се.

Единственият фактор в моя полза бе това, че една от ръцете на Томита не бе напълно функционална. Опитах да се извия в по-добра позиция, но той ме държеше отзад, а и раната в гърба ограничаваше движенията ми.

Започнах да се боря с натиска, който ми оказваше. Прешлените на шията ми започнаха да пукат, докато се противопоставях с всички сили на хватката. Отчаяно се мъчех да забия брадичката си под задушаващата ме ръка. Никакъв шанс. И тогава Томита прошепна в ухото ми:

— Онази нощ след демонстрацията се надявах да приключа нещата с твоя учител, но ти се намеси. Тогава той избяга, но след малко ще му отнема живота. Но ти, Бърк… — просъска той, — видях, че той те цени. Така че сега ще те отнема от него. Това ще го унищожи. Победен си, Бърк. Кажи го! — Той ме стисна малко по-силно. — Искам да го чуя. — Усещах по тона му, че се усмихва, но гласът му бе напълно сериозен. — Кажи го и мога да го оставя да живее. — Пауза. — От друга страна, мога и да не го оставя…

Част от мен го слушаше, но друга част бе на съвсем друго място. Ямашита бе предсказал, че тази пролука ще се появи. Томита се нуждаеше от признание. Искаше да доминира. Играеше си с мен, но за него бе важно да реагирам по някакъв начин. Усещах ръката му през шията ми бавно да се затяга, така че финалното усилие да съвпадне с края на жалката му реч. Очакваше от мен да експлодирам в последен опит да се освободя. Това щеше да бъде реакцията, която да доведе до края ми. Признанието, което искаше.

Не се налагаше да наведа брадичката си прекалено много.