Питър си помисли, че както върви, съвсем скоро ще са готови да ядат и сурови яйца, но не виждаше смисъл да споделя опасенията си на глас. Сюзан със съжаление отбеляза колко бързо са изяли сандвичите. Вече всички проявяваха малко или повече раздразнителност. Най-накрая Едмънд подхвана:
— Вижте! Имаме само една възможност — да изследваме гората. Отшелници, рицари, отдадени на благородни постъпки, и други такива хора винаги преживяват някак, ако попаднат в гора. Ядат корени, боровинки и какво ли не.
Читать дальше
— Какви точно корени? — поинтересува се Сюзан.
— Хайде! — намеси се Питър. — Едмънд е прав. Трябва да предприемем нещо. И ще бъде по-добре, отколкото да стоим на открито, където слънцето ще ни пече.
Надигнаха се и тръгнаха срещу течението на поточето. Оказа се трудна задача: на едно място трябваше да се навеждат под увиснали клони, на друго — да ги прескачат, препъваха се в преплетени растения (нещо като рододендрони), дрехите им се закачаха и се късаха, а краката им се намокриха в поточето. А наоколо продължаваше да цари тишина, нарушавана единствено от ромоленето на потока и от шума, който те вдигаха. Малко е да се каже, че започна да им омръзва. И ненадейно доловиха вкусен аромат във въздуха, а над главите им — високо на десния бряг — проблесна нещо ярко.
— Ха! — възкликна Луси. — Прилича ми на ябълково дърво.
Оказа се права. Запъхтени, изкачиха стръмния бряг, с усилие се промушиха през бодливи къпинови храсти и се озоваха пред старо дърво, натежало от жълтеникаво златисти ябълки — твърди и сочни, колкото би искал да бъдат.
— А и това не е единственото дърво — отбеляза Едмънд с пълна уста. — Ето там… И там…
— Тук има десетки дървета — зарадва се Сюзан, хвърли огризката и взе втора ябълка. — Вероятно преди много-много време тук е имало цяла овощна градина, но после е подивяла, а и гората наоколо е избуяла.
— Излиза, че някога това е било обитаем остров — заключи Питър.
— А какво е това? — обади се Луси и посочи напред.
— Ха! — подсвирна Питър. — Стара каменна ограда!
Проправяйки си път под увисналите от плодове клони, тръгнаха към стената. Личеше, че е много стара, на места дори беше разрушена, обрасла с мъх и дребни цветя и по-висока от повечето дървета. Когато съвсем я приближиха, видяха голяма арка — вероятно някогашната порта, но сега тук растеше огромно ябълково дърво. Наложи се да отчупят някои клони, за да минат. Проправиха си пътечка и всички премигнаха: изведнъж ги обля много ярка дневна светлина. Намираха се в края на широко разчистено място, заобиколени отвсякъде със стена — нямаше дървета, а само трева, маргаритки, бръшлян и сиви стени. Беше добре осветено, тайно тихо място, което навяваше тъга.






