ЛЛисторияЕщё одна глава — и целый мирВыбрать историю ↗

Об этой истории

Принц Каспиан Клайв Луис На Мери Клеър Хавард Имаше едно време четири деца — Питър, Сюзан, Едмънд и Луси. Друга книга със заглавие „Лъвът, Вещицата и дрешникът“ разказва за едно тяхно забележително приключение. Отвориха вратите на вълшебен дрешник и се озоваха в свят, съвсем различен от техния, където станаха крале и кралици на страна, наречена Нарния. Докато бяха там, им се струваше, че царуват дълги години, а щом се върнаха през вратата на дрешника отново в Англия, сякаш изобщо не беше минало време. Поне никой не бе забелязал отсъствието им, пък и те никога не говореха за това освен пред един много мъдър възрастен господин. Приключението им се случи преди година. Сега четиримата седяха на пейка на гарата, заобиколени от куфари и денкове. Всъщност връщаха се на училище. До тази гара пътуваха заедно. Само след минута именно тук щеше да пристигне влак и да отведе момичетата в едно училище, а половин час по-късно момчетата щяха да продължат с друг влак към своето училище. До момента пътуването им изглеждаше като продължение на ваканцията, но ето че предстоеше да се сбогуват и съвсем скоро да поемат в различни посоки. Всички ясно осъзнаха, че ваканцията наистина свърши. Затова седяха мрачни и никой не се сещаше какво да каже. За първи път тази година Луси отиваше в училище-пансион. Гарата, ако наречем така заспалата провинциална постройка, беше празна — на перона освен тях нямаше почти никой. Изведнъж Луси извика и подскочи като ужилена. — Какво става, Луси? — попита Едмънд, а в следващия миг и той възкликна нещо като: „Олеле!“ — За бога — обади се Питър, но вместо да продължи, подвикна, — Сюзан, пусни ме! Какво правиш? Накъде ме влачиш? — Дори не съм те докоснала — възмути се Сюзан. — Мен ме дърпа нещо! Олеле! Спрете! Всеки един забеляза, че останалите трима са пребледне

Шрифт
Размер шрифта
-
+
Межстрочный интервал
↓
↑

Питър си помисли, че както върви, съвсем скоро ще са готови да ядат и сурови яйца, но не виждаше смисъл да споделя опасенията си на глас. Сюзан със съжаление отбеляза колко бързо са изяли сандвичите. Вече всички проявяваха малко или повече раздразнителност. Най-накрая Едмънд подхвана:

— Вижте! Имаме само една възможност — да изследваме гората. Отшелници, рицари, отдадени на благородни постъпки, и други такива хора винаги преживяват някак, ако попаднат в гора. Ядат корени, боровинки и какво ли не.

Читать дальше

— Какви точно корени? — поинтересува се Сюзан.

— Хайде! — намеси се Питър. — Едмънд е прав. Трябва да предприемем нещо. И ще бъде по-добре, отколкото да стоим на открито, където слънцето ще ни пече.

Надигнаха се и тръгнаха срещу течението на поточето. Оказа се трудна задача: на едно място трябваше да се навеждат под увиснали клони, на друго — да ги прескачат, препъваха се в преплетени растения (нещо като рододендрони), дрехите им се закачаха и се късаха, а краката им се намокриха в поточето. А наоколо продължаваше да цари тишина, нарушавана единствено от ромоленето на потока и от шума, който те вдигаха. Малко е да се каже, че започна да им омръзва. И ненадейно доловиха вкусен аромат във въздуха, а над главите им — високо на десния бряг — проблесна нещо ярко.

— Ха! — възкликна Луси. — Прилича ми на ябълково дърво.

Оказа се права. Запъхтени, изкачиха стръмния бряг, с усилие се промушиха през бодливи къпинови храсти и се озоваха пред старо дърво, натежало от жълтеникаво златисти ябълки — твърди и сочни, колкото би искал да бъдат.

— А и това не е единственото дърво — отбеляза Едмънд с пълна уста. — Ето там… И там…

— Тук има десетки дървета — зарадва се Сюзан, хвърли огризката и взе втора ябълка. — Вероятно преди много-много време тук е имало цяла овощна градина, но после е подивяла, а и гората наоколо е избуяла.

— Излиза, че някога това е било обитаем остров — заключи Питър.

— А какво е това? — обади се Луси и посочи напред.

— Ха! — подсвирна Питър. — Стара каменна ограда!

Проправяйки си път под увисналите от плодове клони, тръгнаха към стената. Личеше, че е много стара, на места дори беше разрушена, обрасла с мъх и дребни цветя и по-висока от повечето дървета. Когато съвсем я приближиха, видяха голяма арка — вероятно някогашната порта, но сега тук растеше огромно ябълково дърво. Наложи се да отчупят някои клони, за да минат. Проправиха си пътечка и всички премигнаха: изведнъж ги обля много ярка дневна светлина. Намираха се в края на широко разчистено място, заобиколени отвсякъде със стена — нямаше дървета, а само трева, маргаритки, бръшлян и сиви стени. Беше добре осветено, тайно тихо място, което навяваше тъга.