Принц Каспиан
Клайв Луис
На Мери Клеър Хавард
Имаше едно време четири деца — Питър, Сюзан, Едмънд и Луси. Друга книга със заглавие „Лъвът, Вещицата и дрешникът“ разказва за едно тяхно забележително приключение. Отвориха вратите на вълшебен дрешник и се озоваха в свят, съвсем различен от техния, където станаха крале и кралици на страна, наречена Нарния. Докато бяха там, им се струваше, че царуват дълги години, а щом се върнаха през вратата на дрешника отново в Англия, сякаш изобщо не беше минало време. Поне никой не бе забелязал отсъствието им, пък и те никога не говореха за това освен пред един много мъдър възрастен господин.
Приключението им се случи преди година. Сега четиримата седяха на пейка на гарата, заобиколени от куфари и денкове. Всъщност връщаха се на училище. До тази гара пътуваха заедно. Само след минута именно тук щеше да пристигне влак и да отведе момичетата в едно училище, а половин час по-късно момчетата щяха да продължат с друг влак към своето училище. До момента пътуването им изглеждаше като продължение на ваканцията, но ето че предстоеше да се сбогуват и съвсем скоро да поемат в различни посоки. Всички ясно осъзнаха, че ваканцията наистина свърши. Затова седяха мрачни и никой не се сещаше какво да каже. За първи път тази година Луси отиваше в училище-пансион.
Гарата, ако наречем така заспалата провинциална постройка, беше празна — на перона освен тях нямаше почти никой. Изведнъж Луси извика и подскочи като ужилена.
— Какво става, Луси? — попита Едмънд, а в следващия миг и той възкликна нещо като: „Олеле!“
— За бога — обади се Питър, но вместо да продължи, подвикна, — Сюзан, пусни ме! Какво правиш? Накъде ме влачиш?
— Дори не съм те докоснала — възмути се Сюзан. — Мен ме дърпа нещо! Олеле! Спрете!
Всеки един забеляза, че останалите трима са пребледнели.
— И аз почувствах същото — обяви Едмънд задъхано. — Сякаш нещо или някой ме влачи. Доста силно подръпване… Ъх! Ето, пак се появи!
— И с мен е същото — изпищя Луси. — Не, не мога да го търпя.
— Я внимавайте! — провикна се Едмънд. — Да се хванем за ръце, за да останем заедно. Става някаква магия… Усещам я. Бързо!
— Да — съгласи се Сюзан. — Да се хванем за ръце. Леле, как ми се иска да престане! Олеле!
В следващия миг багажът, пейката, перонът и самата гара изчезнаха. Четирите задъхани деца, хванати за ръце, се озоваха в гориста местност, по-скоро в гъста гора, защото клоните се преплитаха, бодяха ги и просто нямаше място да помръднат. Всички разтъркаха очи и поеха дълбоко въздух.
— О, Питър — възкликна Луси, — мислиш ли, че е възможно да сме се върнали в Нарния?
— Може и така да е — отвърна Питър. — От тези дървета не виждам нищо. Хайде да отидем до по-открито място… ако изобщо има такова.






