Те се спогледаха с почти еднакви изражения, а когато Прабакер извади бучка хашиш от джоба си — челата им се покриха с утаечни бръчки и присвиха устни. Гледаха, запленени и ужасени, как дребният гид коленичи, за да свие джойнта върху прашната повърхност на тоалетката.
— Пич, сигурен ли си, че идеята е добра?
— Да, може да са в комбина с ченгетата и да ни натопят за дрога!
— Струва ми се, че Прабакер е свестен и няма да ни изцепят — отвърнах, разгърнах завивката си за път и я постлах на леглото до високите прозорци. На перваза под тях се залових да подреждам подаръчетата за спомен, джунджуриите и талисманите — черно камъче, подарено ми от едно дете в Нова Зеландия, вкаменена черупка на охлюв, намерена от един приятел, и гривна от ястребови нокти, направена от друг. Бягах. Нямах дом, нямах страна. Чантите ми бяха пълни с подаръци от приятели: огромна аптечка за първа помощ — събираха пари, за да ми я купят, рисунки, стихотворения, мидени черупки, пера. Дори и дрехите на гърба ми и обувките на краката ми бяха подаръци от приятели. Всеки предмет имаше свое значение в моето изгнание на преследван первазите на прозорците бяха станали мой дом, а талисманите — моя народност.
— Вижте, пичове, ако се чувствате застрашени, идете се поразходете или изчакайте малко навън. Като пушна, ще дойда да ви викна. Просто обещах на едни мои приятели, че ако някога отида в Индия, първото, което ще направя, е да пушна хашиш и да си спомня за тях. Възнамерявам да спазя обещанието си. Освен това ми се струва, че управителят няма нищо против. Прабакер, има ли проблеми с пушенето на джойнт тук?
— Пушене, пиене, танци, секси бизнес, тука няма проблеми — увери ни Прабакер, щастливо ухилен и откъснал за миг поглед от задачата си. — Всичко позволено, няма проблеми тука. Освен бой. Биене в Къща за гости „Индия“ невъзпитано.
— Видяхте ли? Няма проблеми.
— И умиране — додаде Прабакер и поклати замислено кръглата си глава. — Господин Ананд не обича тука да умират хора.
— Какво каза? Какви ги говори тоя за умиране?
— Тоя сериозно ли, ебати? Кой
умира
тука, бе?
Божичко!
— Няма проблеми с умиране, баба — успокои Прабакер смутените канадци и им подаде умело свития джойнт. По-високият го пое и го разпали. — Не много хора умират тук в Къща за гости „Индия“ и почти само дроги, разбираш ли, с хърбавите лица. За вас няма проблеми с ваште толкова красиви големи дебели тела.
Той ми подаде джойнта с обезоръжаващо чаровна усмивка. Когато му го върнах, той си дръпна с явна наслада и пак го подаде на канадците.
— Добра смола, да?
— Много е добър — отвърна високият. Усмивката му беше топла и щедра — голямата и сърдечна усмивка, която дългите години впоследствие ме научиха да свързвам с Канада и канадците.
— Вземам го — реших. Прабакер ми подаде бучката.






