Разделих десетграмовото парче на две и подхвърлих едното на единия от съквартирантите ми. — Дръжте. Да си имате за влака до Пуна утре.
— Благодарско, пич — отвърна той и показа бучката на приятеля си. — Ей, ти си свестен, да ти кажа. Смахнат си, ама си свестен.
Извадих от раницата бутилка уиски и я разпечатах. Това също беше ритуал, още едно обещание, дадено на приятел в Нова Зеландия — на едно момиче, което ме помоли ако се контрабандирам благополучно в Индия с моя фалшив паспорт, да изпия едно и да мисля за нея. Малките ритуали — пушенето и пиенето на уиски — бяха важни за мен. Сигурен бях, че съм загубил тези приятели, точно както с бягството от затвора загубих семейството си и всички приятели, които някога съм имал. По някаква причина бях убеден, че никога повече няма да ги видя. Бях сам на този свят, без надежда за връщане и целият ми живот бе заключен в спомени, талисмани и клетви за обич.
Читать дальше
Готвех се да отпия втора глътка от бутилката, но някакъв подтик ме накара да я подам първо на Прабакер.
— Извънредно много благодаря, господин Линдзи — избъбри той с радостно облещени очи, килна глава назад и изля едно солидно количество уиски в устата си, без да допира устни до бутилката. — Много добро, номер едно, Джони Уокър. О, да.
— Пийни си и още, ако искаш.
— Само мъничко, благодаря много. — Той пи отново. Лочеше на едри глътки, които издуваха гърлото му. Спря, облиза устни и надигна шишето за трети път. — Извинявайте, ааа, много извинявайте. Толкова добро това уиски, че кара мен на невъзпитано държание.
— Слушай, щом толкова ти харесва, задръж бутилката. Имам още една. Купих ги от безмитния на летището.
— О, благодаря… — отвърна той, но усмивката му слисано увяхна.
— Какво има? Не го ли искаш?
— Да, да, господин Линдзи, много да. Но ако знаех, че това е
моето
уиски, а не
вашето
, нямаше така щедро да отпусна на мене да го кърка.
Младите канадци се разсмяха.
— Прабакер, виж какво ще ти кажа. Ще ти дам пълната бутилка, а отворената ще изпием всички. Става ли? Ето ти и двеста рупии за хеша.
Усмивката отново се вкамени, той размени отворената бутилка за пълната и я гушна нежно.
Ама господин Линдзи вие сбъркали. Аз казал, че тази най-добра смола струва
сто
рупии. Не двеста.
— Ъхъ.
— О, да. Само
сто
рупии — заяви той и ми върна пренебрежително едната от банкнотите.
— Добре. Слушай, Прабакер, гладен съм. Не хапнах в самолета. Дали не би могъл да ме заведеш в някой добър, чист ресторант?
— Много ясно, господин Линдзи, сър! Знам такива отлични ресторанти с такива храни чудо, направо ще боли вас корема от щастие!
— Нави ме — станах и си прибрах паспорта и парите. — Вие ще дойдете ли?
— Къде,
навън
? Бъзикаш се.
— Може би по-късно.
Много
по-късно. Ще ти пазим багажа тук и ще те чакаме да се върнеш.
— Добре, както искате.






