ЛЛисторияЕщё одна глава — и целый мирВыбрать историю ↗

Об этой истории

„Романът на Дейвид Робъртс Шантарам гарантирано ще направи живота Ви по-необикновен… Г-н Робъртс е сравняван с кого ли не — от Мелвил до Хемингуей.“ The Wall Street Journal „Вълнуващо… прочувствено, екранизирано усещане. Сензационно четиво.“ Publishers Weekly „Този, когото Шантарам не успее да докосне, е или без сърце, или мъртъв — или и двете. Не съм имал по-хубави моменти от години. Шантарам просто е «1001 нощи» на Новия век. Всеки, който обича да чете, е търсил тази книга през целия си четящ живот.“ Джонатан Нарол „Блестящо, развлекателно… Дълбокото екранизирано усещане за красота впечатлява.“ USA Today „Тази широка автобиографична новела е ярък разказ за vida loca (лудия живот) на Дейвид Робъртс. Не позволявайте обема на книгата да Ви прогони! Шантарам е един от най-увличащите разкази за лично изкупление, които някога ще прочетете.“ Giant magazine „Елегантно написано, взривяващо с всяка следваща страница. Роман с ключ към отговорите. Пресъздава блестящо Индия, позната на малцина извън нея.“ Kirkus Rewievs „Шантарам е цветна забава, която прераства в нещо колосално и пресъздава пикантния хаос на Бомбай.“ Minneapolis Stars Tribune „Шантарам е истинска епика. Огромна, хаотична, над върха, завладяваща, дълга глупава история.“ The Seattle Times „Ако някой ме попита за какво се отнася книгата, бих отговорил — за всичко, за всичко в света. Грегъри Дейвид Робъртс направи това за Бомбай, което Лоурънс Дюрел направи за Александрия, което Мелвил направи за Южните Морета, а Торо — за Уолдън Понд. Това го прави вечен участник в световната литература.“ Пат Конрой На майка ми Отне ми много време и платих прескъпо да науча онова, което зная за любовта, за съдбата и за избора, който правим. А прозрях всичко само за миг — докато бях прикован към стената и ме измъчваха. Докато писъцит

Шрифт
Размер шрифта
-
+
Межстрочный интервал
↓
↑

Разделих десетграмовото парче на две и подхвърлих едното на единия от съквартирантите ми. — Дръжте. Да си имате за влака до Пуна утре.

— Благодарско, пич — отвърна той и показа бучката на приятеля си. — Ей, ти си свестен, да ти кажа. Смахнат си, ама си свестен.

Извадих от раницата бутилка уиски и я разпечатах. Това също беше ритуал, още едно обещание, дадено на приятел в Нова Зеландия — на едно момиче, което ме помоли ако се контрабандирам благополучно в Индия с моя фалшив паспорт, да изпия едно и да мисля за нея. Малките ритуали — пушенето и пиенето на уиски — бяха важни за мен. Сигурен бях, че съм загубил тези приятели, точно както с бягството от затвора загубих семейството си и всички приятели, които някога съм имал. По някаква причина бях убеден, че никога повече няма да ги видя. Бях сам на този свят, без надежда за връщане и целият ми живот бе заключен в спомени, талисмани и клетви за обич.

Читать дальше

Готвех се да отпия втора глътка от бутилката, но някакъв подтик ме накара да я подам първо на Прабакер.

— Извънредно много благодаря, господин Линдзи — избъбри той с радостно облещени очи, килна глава назад и изля едно солидно количество уиски в устата си, без да допира устни до бутилката. — Много добро, номер едно, Джони Уокър. О, да.

— Пийни си и още, ако искаш.

— Само мъничко, благодаря много. — Той пи отново. Лочеше на едри глътки, които издуваха гърлото му. Спря, облиза устни и надигна шишето за трети път. — Извинявайте, ааа, много извинявайте. Толкова добро това уиски, че кара мен на невъзпитано държание.

— Слушай, щом толкова ти харесва, задръж бутилката. Имам още една. Купих ги от безмитния на летището.

— О, благодаря… — отвърна той, но усмивката му слисано увяхна.

— Какво има? Не го ли искаш?

— Да, да, господин Линдзи, много да. Но ако знаех, че това е

моето

уиски, а не

вашето

, нямаше така щедро да отпусна на мене да го кърка.

Младите канадци се разсмяха.

— Прабакер, виж какво ще ти кажа. Ще ти дам пълната бутилка, а отворената ще изпием всички. Става ли? Ето ти и двеста рупии за хеша.

Усмивката отново се вкамени, той размени отворената бутилка за пълната и я гушна нежно.

Ама господин Линдзи вие сбъркали. Аз казал, че тази най-добра смола струва

сто

рупии. Не двеста.

— Ъхъ.

— О, да. Само

сто

рупии — заяви той и ми върна пренебрежително едната от банкнотите.

— Добре. Слушай, Прабакер, гладен съм. Не хапнах в самолета. Дали не би могъл да ме заведеш в някой добър, чист ресторант?

— Много ясно, господин Линдзи, сър! Знам такива отлични ресторанти с такива храни чудо, направо ще боли вас корема от щастие!

— Нави ме — станах и си прибрах паспорта и парите. — Вие ще дойдете ли?

— Къде,

навън

? Бъзикаш се.

— Може би по-късно.

Много

по-късно. Ще ти пазим багажа тук и ще те чакаме да се върнеш.

— Добре, както искате.