Връщам се след около два часа.
Прабакер се поклони угоднически и се сбогува учтиво. Тръгнах с него, но тъкмо понечих да затворя вратата, и високият младеж се обади:
— Слушай… На улицата го давай по-полека, а? Щото не знаеш какво е тука. Да нямаш вяра на никого. Това не ти е на село. Индийците в града са… абе, просто внимавай, а?
На рецепцията Ананд прибра паспорта, травел чековете и повечето ми пари в сейфа, даде подробна разписка и аз излязох на улицата. Предупредителните думи на канадеца кръжаха и се въртяха в ума ми като чайки над прилив.
Прабакер ни доведе в хотела по широкия, обграден с дървета и относително пуст булевард, който тръгваше от завоя на залива, от високата каменна арка на „Портата на Индия“. Но улицата отпред гъмжеше от хора и коли и шумът от глъчка, клаксони и търговци приличаше на тропането на дъждовна буря по дървени и метални покриви.
Стотици хора вървяха или стояха на групи и разговаряха. Магазини, ресторанти и хотели се редяха от двете страни по цялата дължина на улицата. Пред всеки магазин или ресторант имаше прикрепена по-малка сергия. По двама-трима продавачи, седнали на сгъваеми столове, обслужваха тези присвоени местенца от тротоара. Тук имаше африканци, араби, европейци и индийци. На всяка крачка езиците и музиката се сменяха и всеки ресторант изсипваше различен аромат във врящия въздух.
Мъже с двуколки и ръчни колички лъкатушеха из оживеното улично движение, превозвайки дини и чували с ориз, безалкохолни напитки и окачени на закачалки дрехи, цигари и буци лед. Парите бяха навсякъде — тук бе центърът на черния пазар за валута, обясни ми Прабакер. Тук съвсем открито брояха дебели пачки банкноти, които сменяха собствениците си. Тук имаше просяци, жонгльори, акробати, змиеукротители, музиканти и астролози, гледачки на ръка, сводници и пласьори на дрога. Улицата беше мръсна. Боклуците се изсипваха от прозорците без предупреждение и се трупаха на купчини по тротоара или на платното. Охранени безстрашни плъхове се прошмугваха между тях и пируваха.
Но най-много ми се набиваха в очи многобройните сакати и болни просяци. Шестваха всички видове болести, недъзи и страдания — те висяха пред входовете на ресторантите и магазините, или призоваваха минувачите с професионално отработени жални подвиквания. Както когато съзрях за първи път бордеите през прозореца на автобуса, гледката на тези улични страдания накара излъчващото ми добро здраве лице да пламне от срам. Но докато Прабакер ме водеше през шумната тълпа, ми посочи и други образи на просяци, които смекчиха ужасната карикатурност на техните жалостиви представления.






