— Откъде я познаваш? Тя тук ли живее?
— Кого да познавам, господин Линдзи, жена на инспектор?
— Не, разбира се, че не! Говоря за момичето… Карла.
— Нали знаете — замисли се той и за пръв път се намръщи. — В този Бомбай има много момичета. — Ние само на пет минути от ваш хотел. За тези пет минути ние видели стотици момичета. След пет минути още, още повече стотици момичета. На всеки пет минути още повече стотици момичета. След малко разходка ние ще видим стотици и стотици и стотици и стотици.
Читать дальше
— О, стотици момичета, страхотно! — прекъснах го ехидно. Гласът ми прозвуча много по-силно, отколкото исках. Огледах се. Неколцина души ме наблюдаваха с неприкрито презрение. Продължих по-тихо: — Не ми трябват стотици момичета, Прабакер. Просто съм… любопитен, за… за
това
момиче, ясно?
— Ясно, господин Линдзи. Аз всичко ще ви кажа. Карла, тя прочут бизнесмен в Бомбай. Много дълго тя тук. Мисля пет години може би. Тя има една малка къща, не е далече. Всички познават Карлата.
— Откъде е?
— Германка, мисля, нещо такова.
— Но говореше като американка.
— Да,
говори
, но тя от Германка, или такова като Германка. Но сега вече е почти съвсем индийска. Вие сега иска ядете вашта храна?
— Да, само минутка.
Групата млади приятели се сбогува с останалите край сергията за паан и се сля със сновящата насам-натам тълпа. Карла също тръгна с тях — вървеше, с гордо вдигната глава и с тази нейна странна, почти дръзко изправена стойка. Гледах я, докато човешкият прилив не я погълна, но тя не се обърна.
— Знаеш ли мястото, което се нарича „При Леополд“? — попитах Прабакер, когато дойде при мен и ние продължихме по пътя си.
— О, да! Това чудесно и прекрасно място, бирария „При Леополд“. Пълно с най-чудесни и прекрасни хора, много, много хубави и прекрасни хора. Всякакви чужденци можеш там намериш, всички прави добър бизнес. Секси бизнес и дрога бизнес, и пари бизнес, и черна борса бизнес, и голи снимки, и контрабанда бизнес, и паспорт бизнес, и…
— Добре, Прабакер, разбрах.
— Искате да отидем там?
— Не. Може би по-късно. — Спрях се и Прабакер също спря до мен. — Слушай, как ти викат твоите приятели? Тоест, как ти е името на галено, вместо Прабакер?
— О, да, галено име има също. Мойто галено име Прабу.
— Прабу… Харесва ми.
— То означава
Син на светлината
или такова подобно. Хубаво име.
— Да?
— Хубаво име, да.
— А вашето хубаво име, господин Линдзи, то не много хубаво, ако извинявате, че ви казвам в очите. Не ми харесва такова дълго и някакво пискливо име, за индийски хора говоря.
— Не ти харесва, значи?
— Прощавайте, че казвам, ама не. Никак даже. Ни най-малко. Нито даже мъничко ей толкова…
— Ами — усмихнах се, — боя се, че не мога да ти помогна.
— Мисля, че галено име
Лин
много по-хубаво — предложи той. — Ако вие нямате възразявания, ще ви казвам Лин.






