Усещах мириса на евтин дезинфектант, чувах металическото съскане на ключовете, чувствах потния камък под пръстите си. Такива спомени често връхлитат бивши затворници, полицаи, войници, шофьори на линейки, пожарникари и други, които са наблюдавали или преживели травми. Често те нахлуват толкова внезапно и неуместно, че единствената разумна реакция е глупав, неконтролируем смях.
Читать дальше
— Мислиш, че се майтапя ли? — изпухтя възмутено Дидие.
— Не, съвсем не.
— Истина е, уверявам те. Имаше малка война за този бизнес. Дори точно сега, докато си говорим, пристигат победителите. Това са Байрам и хората му. Той е иранец. Байрам налага правилата и е един от хората, които работят за Абдул Гани, който, на свой ред, работи за един от тарторите на престъпността в града, Абдел Кадер Хан. Те спечелиха тази малка война и сега контролират бизнеса с паспортите.
С леко кимване посочи група младежи, облечени в модни западни джинси и якета, които току-що бяха влезли през един от сводестите входове. Те отидоха при тезгяха на управителя и топло поздравиха собствениците на ресторанта, а после се настаниха в другия край на салона. Водачът на групата беше висок здравеняк, малко попрехвърлил трийсетте. Той вдигна кръглото си добродушно лице над главите на другарите си и огледа заведението отдясно наляво, като откликваше на почтителните кимвания и приятелските усмивки на познатите си по другите маси. Когато погледът му попадна върху нас, Дидие му махна за поздрав.
— Кръв — произнесе той тихо през ослепителната си усмивка. — Още доста време тези паспорти ще бъдат подпечатвани с кръв. За мен това е нищо. По отношение на храната аз съм французин, на любовта — италианец, а в деловите работи — швейцарец. Швейцарец и половина.
Строго неутрален. Но за тези паспорти ще се пролее още кръв, убеден съм.
Той се обърна към мен и примига веднъж, два пъти, сякаш прекъсваше нишката на унеса с плътните си мигли.
— Сигурно съм пиян — заяви той с радостна изненада. — Да му ударим още по едно.
— Ти давай, аз ще си ближа това. Колко струват тези паспорти?
— От сто до хиляда… В долари, разбира се. Искаш да купиш ли?
— Не…
— А, това е „
не
“ на бомбайски пласьор на злато.
Не
, което означава „може би“, и колкото по-пламенно е „не“-то, толкова по-определено е, „
може би
“. Като ти потрябва, ела при мен. Ще ти го уредя — срещу малка комисионна, разбира се.
— Ти много ли…
комисионни
изкарваш тук?
— М-м, върви ми, не мога да се оплача — ухили се той и сините му очи блеснаха зад лупите на розовата алкохолна влага. — Връзвам двата края, дето се вика, и като ги вържа, и двата края ми плащат. Точно тая вечер уредих една продажба — две кила хашиш от Манали.






