ЛЛисторияЕщё одна глава — и целый мирВыбрать историю ↗

Об этой истории

„Романът на Дейвид Робъртс Шантарам гарантирано ще направи живота Ви по-необикновен… Г-н Робъртс е сравняван с кого ли не — от Мелвил до Хемингуей.“ The Wall Street Journal „Вълнуващо… прочувствено, екранизирано усещане. Сензационно четиво.“ Publishers Weekly „Този, когото Шантарам не успее да докосне, е или без сърце, или мъртъв — или и двете. Не съм имал по-хубави моменти от години. Шантарам просто е «1001 нощи» на Новия век. Всеки, който обича да чете, е търсил тази книга през целия си четящ живот.“ Джонатан Нарол „Блестящо, развлекателно… Дълбокото екранизирано усещане за красота впечатлява.“ USA Today „Тази широка автобиографична новела е ярък разказ за vida loca (лудия живот) на Дейвид Робъртс. Не позволявайте обема на книгата да Ви прогони! Шантарам е един от най-увличащите разкази за лично изкупление, които някога ще прочетете.“ Giant magazine „Елегантно написано, взривяващо с всяка следваща страница. Роман с ключ към отговорите. Пресъздава блестящо Индия, позната на малцина извън нея.“ Kirkus Rewievs „Шантарам е цветна забава, която прераства в нещо колосално и пресъздава пикантния хаос на Бомбай.“ Minneapolis Stars Tribune „Шантарам е истинска епика. Огромна, хаотична, над върха, завладяваща, дълга глупава история.“ The Seattle Times „Ако някой ме попита за какво се отнася книгата, бих отговорил — за всичко, за всичко в света. Грегъри Дейвид Робъртс направи това за Бомбай, което Лоурънс Дюрел направи за Александрия, което Мелвил направи за Южните Морета, а Торо — за Уолдън Понд. Това го прави вечен участник в световната литература.“ Пат Конрой На майка ми Отне ми много време и платих прескъпо да науча онова, което зная за любовта, за съдбата и за избора, който правим. А прозрях всичко само за миг — докато бях прикован към стената и ме измъчваха. Докато писъцит

Шрифт
Размер шрифта
-
+
Межстрочный интервал
↓
↑

Инстинктът не ме насърчаваше да порицавам — в този град, който се учех да обичам, инстинктът ме подтикваше да наблюдавам, да се включвам и да се наслаждавам. Тогава не можех да знам, че в предстоящите месеци и години моята свобода, дори животът ми, ще зависят от склонността на индийците да обръщат огледалото.

— Какво, ти си

сам

? — ахна Дидие, щом се върна на масата. —

C’est trop!

Не знаеш ли, мили ми приятелю, че да седиш тук сам, е леко отвратително? А трябва да ти кажа, че да си отвратителен е привилегия, която съм запазил изключително за себе си. Да пием!

Той се пльосна на стола до мен и извика келнера, за да поръча още пиене. От седмици насам разговарях почти всяка вечер с него тук, но никога досега не бяхме оставали насаме. Учудих се, че реши да седне при мен, преди да са се върнали Ула, Карла или някой друг от неговите приятели. Това бе малък знак за приемане и аз му бях благодарен за него.

Той забарабани с пръсти по масата, докато не донесоха уискито, гаврътна половината чаша на една жадна глътка и най-сетне се отпусна и се усмихна, присвил очи.

— Много си се замислил. — Мислех за „При Леополд“ — оглеждах се и попивах всичко.

— Ужасно място — въздъхна той и тръсна гъстите си къдрици. — Мразя се заради това, че тук толкова ми харесва.

Двама мъже с широки панталони, пристегнати в глезените, и тъмнозелени жилетки, облечени върху ризи до бедрата с дълги ръкави, се приближиха и привлякоха вниманието на Дидие. Те му кимнаха, той откликна с широка усмивка и ръкомахане, а после двамата се присъединиха към група свои приятели на една маса, недалече от нашата.

— Опасни хора — измърмори Дидие, втренчен в гърбовете им, все още с усмивка на лицето. — Афганци. Рафик, дребният, въртеше търговията на черно с книги.

— Книги?

— Паспорти. Той беше шефът. Преди беше голяма клечка. Сега прекарва „кафява захар“ през Пакистан. От „захарта“ печели повече, но беснее, че е загубил бизнеса с книгите. В тази борба бяха убити хора — и повечето бяха от неговите.

Не беше възможно да са чули забележката му, но точно в този момент, сякаш в отговор на думите му, двамата афганци се обърнаха на столовете си и се втренчиха в нас с мрачни, сериозни физиономии. Един от компанията на тяхната маса се наведе и им каза нещо. Той посочи Дидие, после и мен и афганците ме погледнаха право в очите.

— Убити… — повтори тихо Дидие и се усмихна още по-широко, докато мъжете най-сетне не ни обърнаха гръб. — Бих им отказал да въртя бизнес с тях, стига да не въртяха толкова добър бизнес.

Говореше с ъгълчето на устата си, като затворник под погледа на надзиратели. Стана ми смешно. В австралийските затвори наричат тази техника на шепнене „страничен клапан“. Изразът прозвуча отчетливо в ума ми и заедно с превземките на Дидие думите ме върнаха в затворническата килия.