ЛЛисторияЕщё одна глава — и целый мирВыбрать историю ↗

Об этой истории

„Романът на Дейвид Робъртс Шантарам гарантирано ще направи живота Ви по-необикновен… Г-н Робъртс е сравняван с кого ли не — от Мелвил до Хемингуей.“ The Wall Street Journal „Вълнуващо… прочувствено, екранизирано усещане. Сензационно четиво.“ Publishers Weekly „Този, когото Шантарам не успее да докосне, е или без сърце, или мъртъв — или и двете. Не съм имал по-хубави моменти от години. Шантарам просто е «1001 нощи» на Новия век. Всеки, който обича да чете, е търсил тази книга през целия си четящ живот.“ Джонатан Нарол „Блестящо, развлекателно… Дълбокото екранизирано усещане за красота впечатлява.“ USA Today „Тази широка автобиографична новела е ярък разказ за vida loca (лудия живот) на Дейвид Робъртс. Не позволявайте обема на книгата да Ви прогони! Шантарам е един от най-увличащите разкази за лично изкупление, които някога ще прочетете.“ Giant magazine „Елегантно написано, взривяващо с всяка следваща страница. Роман с ключ към отговорите. Пресъздава блестящо Индия, позната на малцина извън нея.“ Kirkus Rewievs „Шантарам е цветна забава, която прераства в нещо колосално и пресъздава пикантния хаос на Бомбай.“ Minneapolis Stars Tribune „Шантарам е истинска епика. Огромна, хаотична, над върха, завладяваща, дълга глупава история.“ The Seattle Times „Ако някой ме попита за какво се отнася книгата, бих отговорил — за всичко, за всичко в света. Грегъри Дейвид Робъртс направи това за Бомбай, което Лоурънс Дюрел направи за Александрия, което Мелвил направи за Южните Морета, а Торо — за Уолдън Понд. Това го прави вечен участник в световната литература.“ Пат Конрой На майка ми Отне ми много време и платих прескъпо да науча онова, което зная за любовта, за съдбата и за избора, който правим. А прозрях всичко само за миг — докато бях прикован към стената и ме измъчваха. Докато писъцит

Шрифт
Размер шрифта
-
+
Межстрочный интервал
↓
↑

Кръвопролитието в дома на Чуха беше почти същото, което самите полицаи желаеха да сторят на Плъха и неговите хора — и рано или късно биха го осъществили, ако Салман не ги беше изпреварил. И четвъртата — изплатеният един крор рупии, присвоени от бизнеса на Чуха, разделени на щедри суми и пъхнати в ръцете на неколцина съдебни медици, накараха всички полицейски рамене да се вдигнат безпомощно.

В лични разговори полицаите бяха казали на Санджай — новия ръководител на Съвета на Кадер Хан — че са му вдигнали мерника и той бе заложил всичките си шансове на това хвърляне на зара. Те искаха мир — и трайно благополучие, разбира се — и ако не стегнеше хората си, те щяха да ги стегнат вместо него. „А между другото — бяха му казали, след като прибраха десетте милиона рупии подкуп и точно преди да го изхвърлят обратно на улицата, — онзи тип Абдула от твойта шайка да не сме го видели повече. Никога. Веднъж вече умря в Бомбай. И ако го видим, пак ще умре, този път завинаги.“

След като чухме това, след седмици на спотайване ние, един по един, започнахме да се завръщаме в града и към работата си за бандата на Санджай. Аз се върнах от Гоа, където се укривах, и заех мястото си в паспортната фабрика редом с Вилу и Кришна. Когато най-сетне ни извикаха да се съберем в „Хаджи Али“, пристигнах до светилището с моя мотор „Енфийлд“. После заедно с Абдула и Махмуд Мелбааф поехме през кротките вълни на залива.

Махмуд, коленичил пред групата, ръководеше молитвите. Малкият балкон, един от многото балкони на джамията — остров, беше само наш. С лице, обърнато към Мека, и развявана от вятъра бяла риза, Махмуд мълвеше от името на всички мъже, коленичили или изправени зад него:

„Хвала на Бога, Господаря на мирозданието,

Състрадателния, Милостивия,

Властелин на Съдния ден!

На тебе единствен се кланяме,

и на тебе единствен се уповаваме за помощ.

Води ни по правия път…“

Фарид, Абдула, Амир, Файсал и Назир — мюсюлманското ядро на Съвета — бяха коленичили зад Махмуд. Санджай беше индус, Андрю — християнин. Те седяха на колене до мен, зад молещата се група. Аз стоях прав, с наведена глава, долепил длани една в друга. Знаех думите на молитвите, знаех и простата последователност от ставане, падане на колене и поклони. Можех да се включа. Знаех, че така ще зарадвам Махмуд и останалите. Но не можех да се принудя да коленича с тях. Разделението, което те правеха толкова лесно, по инстинкт — това тук е моят престъпен живот, а това там е моята набожност — за мен бе невъзможно. Но говорех на Салман, шепнех как се надявам да намери покой, където и да се намира — и усещах толкова остро мрака в сърцето си, че не можех да предложа нищо повече от тази мъничка молитва.