Кръвопролитието в дома на Чуха беше почти същото, което самите полицаи желаеха да сторят на Плъха и неговите хора — и рано или късно биха го осъществили, ако Салман не ги беше изпреварил. И четвъртата — изплатеният един крор рупии, присвоени от бизнеса на Чуха, разделени на щедри суми и пъхнати в ръцете на неколцина съдебни медици, накараха всички полицейски рамене да се вдигнат безпомощно.
В лични разговори полицаите бяха казали на Санджай — новия ръководител на Съвета на Кадер Хан — че са му вдигнали мерника и той бе заложил всичките си шансове на това хвърляне на зара. Те искаха мир — и трайно благополучие, разбира се — и ако не стегнеше хората си, те щяха да ги стегнат вместо него. „А между другото — бяха му казали, след като прибраха десетте милиона рупии подкуп и точно преди да го изхвърлят обратно на улицата, — онзи тип Абдула от твойта шайка да не сме го видели повече. Никога. Веднъж вече умря в Бомбай. И ако го видим, пак ще умре, този път завинаги.“
След като чухме това, след седмици на спотайване ние, един по един, започнахме да се завръщаме в града и към работата си за бандата на Санджай. Аз се върнах от Гоа, където се укривах, и заех мястото си в паспортната фабрика редом с Вилу и Кришна. Когато най-сетне ни извикаха да се съберем в „Хаджи Али“, пристигнах до светилището с моя мотор „Енфийлд“. После заедно с Абдула и Махмуд Мелбааф поехме през кротките вълни на залива.
Махмуд, коленичил пред групата, ръководеше молитвите. Малкият балкон, един от многото балкони на джамията — остров, беше само наш. С лице, обърнато към Мека, и развявана от вятъра бяла риза, Махмуд мълвеше от името на всички мъже, коленичили или изправени зад него:
„Хвала на Бога, Господаря на мирозданието,
Състрадателния, Милостивия,
Властелин на Съдния ден!
На тебе единствен се кланяме,
и на тебе единствен се уповаваме за помощ.
Води ни по правия път…“
Фарид, Абдула, Амир, Файсал и Назир — мюсюлманското ядро на Съвета — бяха коленичили зад Махмуд. Санджай беше индус, Андрю — християнин. Те седяха на колене до мен, зад молещата се група. Аз стоях прав, с наведена глава, долепил длани една в друга. Знаех думите на молитвите, знаех и простата последователност от ставане, падане на колене и поклони. Можех да се включа. Знаех, че така ще зарадвам Махмуд и останалите. Но не можех да се принудя да коленича с тях. Разделението, което те правеха толкова лесно, по инстинкт — това тук е моят престъпен живот, а това там е моята набожност — за мен бе невъзможно. Но говорех на Салман, шепнех как се надявам да намери покой, където и да се намира — и усещах толкова остро мрака в сърцето си, че не можех да предложа нищо повече от тази мъничка молитва.






