— Е…
— И всичките тия правила за това, онова и не знам какво си, те не доведоха до нищо — Санджай ме сложи да отговарям за мадамите на Чуха и за видеофилмите. А Файсал и Амир поеха града. Ще натрупаме от тях шибани кророве. Аз получавам място в Съвета, както и те. Така че времето на Кадербай свърши, както казах тогава.
Погледнах Андрю в светлокафявите очи и въздъхнах тежко. Неприязънта тлееше в мен от онази вечер на паркинга. Не бях забравил какво каза и че бяхме на косъм от сбиване. Изявленията му ме вбесиха още повече. Ако не беше току-що свършилата панихида за приятел, когото и двамата обичахме, сигурно вече да го бях ударил.
— Знаеш ли, Андрю — измърморих навъсено, — да ти кажа, твоето извиненийце не ми носи кой знае каква утеха.
— Това не е извинението, Лин — обясни той с озадачена гримаса. — Извинението е за майка ти и за онова, което казах за нея. Извинявай, човече. Много, много съжалявам за думите си. Беше много гадно да говоря така за майка ти,
за чиято и да било майка
. Никой не трябва да разправя такива гадости за нечия майка. Щеше да си напълно в правото си,
йаар
, да ме застреляш като куче. И… страшно се радвам, че не ме застреля. Майката е нещо свещено,
йаар
, и съм убеден, че твоята майка е една прекрасна дама. Затова ти се моля… моля те, приеми извинението ми.
— Прието — казах и му протегнах ръка. Той я сграбчи с двете и буйно я разтърси.
Абдула, Назир и аз се обърнахме и тръгнахме към мотора. Абдула бе необичайно мълчалив и мълчанието, което носеше в себе си, бе злокобно и тревожно.
— Довечера ли се връщаш в Делхи? — попитах.
— Да — отвърна той. — В полунощ.
— Искаш ли да те изпратя до летището?
— Не. Благодаря ти, но по-добре недей. Полицията не бива да ме гледа. Ако си там, ще ни гледат. Но може би ще се видим в Делхи. В Шри Ланка има една работа — ще е добре да я свършим заедно.
— Не знам, човече — отвърнах колебливо. Сериозността му ме изненадваше и ме накара да се усмихна. — В Шри Ланка има война.
— Не съществува нито човек, нито място без война — отвърна той и осъзнах, че това е най-дълбокомисленото нещо, което ми беше казвал някога. — Единственото, което можем, е да изберем страна и да се бием. Това е единственият ни избор — за кого да се бием, срещу кого да се бием. Такъв е животът.
Читать дальше
— Аз… аз се надявам, че не е само това, братко. Но, да му се не види, може би си прав.
— Мисля, че ще можеш да го направиш с мен — настоя той, явно притеснен от това, за което ме молеше. — Това е последното дело за Кадербай.
— Как така?
— Кадер Хан ме помоли да му направя тази услуга, когато… как се казва…
знакът
, мисля, или вестта… дойде от Шри Ланка. И сега вестта дойде.
— Съжалявам, братко, не знам за какво говориш — казах тихо. Не исках да го натъжавам още повече. — Не се напрягай и ми обясни.






