ЛЛисторияЕщё одна глава — и целый мирВыбрать историю ↗

Об этой истории

Гианея Георгий Мартинов Оранжево-жълтият кръг, пресечен по диагонал от небесносиня черта, се появи над бетонираната лента на автомагистралата, когато вечебусът се намираше на около петстотин метра. Неподвижен, рязко очертан, пронизан от слънчевите лъчи, които се лееха от безоблачното небе, той блестеше като малко слънце, внезапно изгряло над самото шосе. Във вечебуса прозвуча тих глас: — Внимание! Приближаваме се към линията на кълбекса. Влакът се намира на сто и десет километра. Желаещите да наблюдават преминаването на експреса да вдигнат ръка! В дълбоките кресла седяха тридесетина души — бяха заети само около четвърт от местата. Осемнадесет пътници вдигнаха ръка. Тих, съскащ звук наруши безшумния бяг на колата. Влязоха в действие спирачките. Вечебусът спря до самия оранжевожълт знак, който постепенно избледнявайки, накрая съвсем изчезна, сякаш се разтвори във въздуха. Макар че само осемнадесет души изявиха желание да видят експреса в пълен ход, слязоха всички пътници. Кълбексът се бе появил не много отдавна и интересът към него още не беше станал навик. Жителите на градовете рядко имаха случай да видят влака по средата на прехода, когато скоростта му достига до шестстотин километра в час. Във вечебуса беше прохладно, а отвън юлското пладне разпръскваше зной. Местността около прелеза беше открита, равнинна. От двете страни на автомагистралата като безкрайна права линия се губеха към хоризонта жълтосивите опори на жлебообразния път, висящ на четири метра от земята. Като че ли нажежени от слънчевите лъчи, със златист блясък светеха полукръглите „релси“. Червените линии, ограждащи от двете страни „платното“ на кълбекса, в ярката светлина на деня изглеждаха като повдигнати, сякаш бяха прокарани не по земята, а направо във въздуха. Пътниците от вечебуса бяха облечени много

Шрифт
Размер шрифта
-
+
Межстрочный интервал
↓
↑

Той помнеше, помнеше до най-малки подробности всичко, което предшествуваше появяването на Гианея…

Скъпи Виктор,

Много те моля, ела при мен. Веднага. Най-после успяхме да намерим в пространството обекта, чието присъствие в Слънчевата система са подозирали още през миналия век. Помниш ли, аз ти бях разказвал за него. Но не всичко ми е ясно. Някакви странности. Пристигай! Ще си спомним младите години — ще помислим заедно. Проблемът е интересен, няма да съжаляваш. Непременно ела! Ти си ми много, много необходим!!!

Сергей.

Муратов два пъти прочете късото писмо на приятеля си.

Беше ясно, че Синицин го е писал много развълнуван или е бил в състояние на нервна възбуда. За това говореха несвойствената му небрежност на стила и три пъти повторената молба да отиде. Пък и почеркът му бе необичаен — неравен, явно беше писал бързо. Това не се връзваше с облика на винаги сдържания, спокоен в думите и жестовете си астроном. И защо е трябвало да пише, когато същото е могъл много по-бързо и лесно да каже по радиофона.

За какъв обект става дума? Муратов съвсем не помнеше приятелят му да е разказвал нещо подобно.

Разбира се, става дума за астрономическо откритие. „Пространство“, „Слънчева система“ — това е достатъчно ясно. Но нали Сергей добре знае, че Виктор никога не се е интересувал особено от небесните тела, запознат е с астрономията само в пределите на училищната програма. Каква помощ очаква той от него?

Най-лесно беше да отиде до радиофона и да позвъни в обсерваторията, където работи Синицин. Но Муратов просто органически не понасяше макар и най-дребната загадка да не бъде разгадана от него самия.

Така беше и сега. В писмото имаше нещо неясно. Сергей го моли да отиде, но не пише защо. Значи, трябва сам да се досети.

Муратов внимателно се вглеждаше във всяка дума.

„Колкото и небрежно и бързо да е писал човек — разсъждаваше той, — мисълта, която го владее, трябва да се отрази.“

„Странности!“ Май това е ключът към разгадката. Сергей е успял да открие /така пише самият той/ нещо ново в Слънчевата система. Факт, който сам по себе си е чудесен. Всеизвестно е, че Слънчевата система е изследвана напълно. И ето, че откритият от него „обект“ се държи „странно“. Сергей не разбира причината. За това говорят думите: „ще помислим заедно“.

Така! Сега по-нататък…

„Ще си спомним младите години“. За какво може да става дума? Във всеки случай не за спорт. Като юноши и двамата обичаха да решават заедно трудни математически задачи. Така! В какво могат да се проявяват „странностите“ в астрономията? Само в движението на телата, в орбитите им. И накрая, „проблемът е интересен“! Всичко е ясно! Сергей има нужда от помощта на математик, за да разгадае по каква орбита се движи „обектът“.

Муратов се усмихна.