ЛЛисторияЕщё одна глава — и целый мирВыбрать историю ↗

Об этой истории

Гианея Георгий Мартинов Оранжево-жълтият кръг, пресечен по диагонал от небесносиня черта, се появи над бетонираната лента на автомагистралата, когато вечебусът се намираше на около петстотин метра. Неподвижен, рязко очертан, пронизан от слънчевите лъчи, които се лееха от безоблачното небе, той блестеше като малко слънце, внезапно изгряло над самото шосе. Във вечебуса прозвуча тих глас: — Внимание! Приближаваме се към линията на кълбекса. Влакът се намира на сто и десет километра. Желаещите да наблюдават преминаването на експреса да вдигнат ръка! В дълбоките кресла седяха тридесетина души — бяха заети само около четвърт от местата. Осемнадесет пътници вдигнаха ръка. Тих, съскащ звук наруши безшумния бяг на колата. Влязоха в действие спирачките. Вечебусът спря до самия оранжевожълт знак, който постепенно избледнявайки, накрая съвсем изчезна, сякаш се разтвори във въздуха. Макар че само осемнадесет души изявиха желание да видят експреса в пълен ход, слязоха всички пътници. Кълбексът се бе появил не много отдавна и интересът към него още не беше станал навик. Жителите на градовете рядко имаха случай да видят влака по средата на прехода, когато скоростта му достига до шестстотин километра в час. Във вечебуса беше прохладно, а отвън юлското пладне разпръскваше зной. Местността около прелеза беше открита, равнинна. От двете страни на автомагистралата като безкрайна права линия се губеха към хоризонта жълтосивите опори на жлебообразния път, висящ на четири метра от земята. Като че ли нажежени от слънчевите лъчи, със златист блясък светеха полукръглите „релси“. Червените линии, ограждащи от двете страни „платното“ на кълбекса, в ярката светлина на деня изглеждаха като повдигнати, сякаш бяха прокарани не по земята, а направо във въздуха. Пътниците от вечебуса бяха облечени много

Шрифт
Размер шрифта
-
+
Межстрочный интервал
↓
↑

Трябваше ли да мисли цели пет минути, когато всъщност няма никаква загадка.

Той имаше задължения и не беше склонен да зарязва работата си. Не би ли могъл да помогне на Сергей, без да напуска мястото си? Толкова ли е необходимо неговото лично присъствие?

Муратов се приближи до апарата. Но така и не можа да поговори със Сергей. Някой от сътрудниците в обсерваторията съобщи, че „Синицин вече втори ден не излиза от кабинета си. Заключил се е и не отговаря на никакви повиквания“. „Какво, той не яде и не спи ли?“ — попита Муратов. „Така изглежда“ — беше отговорът.

Читать дальше

Това напълно отговаряше на характера на Сергей. Ако нещо погълнеше мислите му напълно, той беше способен да работи цели денонощия без почивка.

Да, изглежда проблемът наистина е много интересен.

Какво да се прави, не може да остави три пъти повторената молба на приятеля си без внимание.

Без да се колебае, още същия ден, Муратов излетя.

Ако той можеше да узнае какво ще последва след това писмо! Дали щеше да замине тогава при Сергей?…

Като освободи съзнанието си от предишната работа, Муратов, както винаги, бе обхванат от нетърпение да започне новата. Трите часа му се сториха много дълги.

Трансатлантическият лайнер трябваше да прелети точно над мястото, където беше разположена обсерваторията и да се приземи на повече от хиляда километра на запад. Значи, щеше да се наложи да се връща назад и да губи още два часа…

Муратов изяви желание да се приземи с парашут.

Бордрадистът се свърза с обсерваторията. Оттам отговориха, че към мястото, където ще се приземи Муратов, тръгва планелет автомат.

— По-рано случвало ли ви се е да скачате? — попита един от членовете на екипажа, като помагаше на Муратов да закопчее ремъците на парашута.

— Само веднъж, още в училище. А нима това има някакво значение?

— Работата е там, че ние летим на височина седем километра. Ще ви се наложи да направите скок със задържане при разтварянето на парашута.

— А това много ли е сложно?

— Не, няма нищо сложно. Парашутът ще се разтвори в нужния момент сам, той е автоматичен. Но за несвикнал човек свободното падане не е много приятно.

— Не се безпокойте, не страдам от нерви.

Планелетът се яви две минути след приземяването, което мина благополучно.

А след още пет минути Муратов вече влизаше в едно от зданията на научното градче, където, както му казаха, се намираше кабинетът на Синицин.

След почукването не последва никакъв отговор.

Муратов почука по-силно.

— Зает съм, моля да не ми пречите — чу се сърдитият глас на Сергей.

— В такъв случай — смеейки се отговори Муратов, — аз излитам обратно. Отвори, чудако! Аз съм — Виктор.

Чуха се бързи стъпки и вратата се отвори.

Муратов ахна от учудване и неудържимо се разсмя.

Синицин стоеше пред него по гащета и с обувки на бос крак.