Лицето му беше изцапано с масло и някаква тъмна боя. Разрешените му къдрици стърчаха на всички страни.
От кабинета се разнасяше миризма на горещ, спарен въздух.
— Какво става тук? Ти изглежда, през свободното си време се занимаваш с ремонт? Защо е толкова горещо?
— Първо, здравей! — спокойно каза Синицин. — Благодаря ти, че дойде. Нужен си ми даже повече, отколкото когато ти писах писмото. Като въздух. А горещината — ето — той показа към една неголяма, кабинетен тип, електронно-изчислителна машина, която стоеше до бюрото: — Тази портативна машинка не е разчетена за тридесетчасова непрекъсната работа.
— А защо я изтезаваш така, нещастната? — Муратов огледа кабинета с бърз, внимателен поглед.
Подът беше засипан с огромно количество полиетиленови плочи-програми. Те се търкаляха навсякъде: до самата машина, по килима в средата на стаята, даже до вратата. Изглежда стопанинът на кабинета ги беше хвърлял, където му падне. Дрехите на Синицин също бяха пръснати по креслата и дивана. Прозорците бяха плътно закрити с тежки завеси. Светеха полилеят и няколко настолни лампи.
Красноречива картина. Сигурно Сергей даже не знае, че сега е ден, а не нощ.
— Нищо ли не се получава? — насмешливо попита Муратов.
— Проклета загадка! Просто да си скубеш косите от отчаяние.
— Виждам, че си се опитвал да правиш това. Слушай, драги мой, не мога да те позная. Нима разчиташ на успех в такова състояние? Не те питам дали си спал през нощта, ясно е, че не си. Но поне ял ли си нещо?
— Струва ми се.
— Именно, струва ти се. А на мен не ми се струва. Колко е часът?
— Какво колко е часът?
— Здрасти! — Муратов сви рамене. — Давам ти ултиматум: незабавно взимаш вана, закусваш и лягаш да спиш. Незабавно! В противен случай веднага си заминавам. Разбра ли?
— Да спя? — Синицин изсумтя. — Намерил време. Сядай и слушай.
— Нищо няма да слушам. Голямо удоволствие е да разговарям с такова плашило. На какво приличаш? Жалко, че тук няма огледало.
Муратов се приближи до прозореца и вдигна завесата. Слънчевите лъчи блеснаха в кабинета. Той отвори широко прозореца.
— Точно така! — усмихна се Муратов на учудения поглед на приятеля си. — Сега е два часа през деня! През деня, а не през нощта, както сигурно мислиш.
Читать дальше
— Два часа?
— Да, по местно време.
Синицин изведнъж се сви.
— Добре, приемам твоя ултиматум. Излиза — той се усмихна, — че аз „изтезавам“ машината не тридесет часа, а повече от петдесет. Затова се е нагряла толкова.
— Още по-добре. Две денонощия без сън и храна! И този човек иска да реши сложна математическа задача! Та тук не твоята машинка, а даже електронно-изчислителният мозък на Института по космонавтика няма да помогне.
— Той и не може да помогне. Нищо не може да помогне, ако аз или ти не дадем правилни алгоритми на програмите.






