ЛЛисторияЕщё одна глава — и целый мирВыбрать историю ↗

Об этой истории

Гианея Георгий Мартинов Оранжево-жълтият кръг, пресечен по диагонал от небесносиня черта, се появи над бетонираната лента на автомагистралата, когато вечебусът се намираше на около петстотин метра. Неподвижен, рязко очертан, пронизан от слънчевите лъчи, които се лееха от безоблачното небе, той блестеше като малко слънце, внезапно изгряло над самото шосе. Във вечебуса прозвуча тих глас: — Внимание! Приближаваме се към линията на кълбекса. Влакът се намира на сто и десет километра. Желаещите да наблюдават преминаването на експреса да вдигнат ръка! В дълбоките кресла седяха тридесетина души — бяха заети само около четвърт от местата. Осемнадесет пътници вдигнаха ръка. Тих, съскащ звук наруши безшумния бяг на колата. Влязоха в действие спирачките. Вечебусът спря до самия оранжевожълт знак, който постепенно избледнявайки, накрая съвсем изчезна, сякаш се разтвори във въздуха. Макар че само осемнадесет души изявиха желание да видят експреса в пълен ход, слязоха всички пътници. Кълбексът се бе появил не много отдавна и интересът към него още не беше станал навик. Жителите на градовете рядко имаха случай да видят влака по средата на прехода, когато скоростта му достига до шестстотин километра в час. Във вечебуса беше прохладно, а отвън юлското пладне разпръскваше зной. Местността около прелеза беше открита, равнинна. От двете страни на автомагистралата като безкрайна права линия се губеха към хоризонта жълтосивите опори на жлебообразния път, висящ на четири метра от земята. Като че ли нажежени от слънчевите лъчи, със златист блясък светеха полукръглите „релси“. Червените линии, ограждащи от двете страни „платното“ на кълбекса, в ярката светлина на деня изглеждаха като повдигнати, сякаш бяха прокарани не по земята, а направо във въздуха. Пътниците от вечебуса бяха облечени много

Шрифт
Размер шрифта
-
+
Межстрочный интервал
↓
↑

Лицето му беше изцапано с масло и някаква тъмна боя. Разрешените му къдрици стърчаха на всички страни.

От кабинета се разнасяше миризма на горещ, спарен въздух.

— Какво става тук? Ти изглежда, през свободното си време се занимаваш с ремонт? Защо е толкова горещо?

— Първо, здравей! — спокойно каза Синицин. — Благодаря ти, че дойде. Нужен си ми даже повече, отколкото когато ти писах писмото. Като въздух. А горещината — ето — той показа към една неголяма, кабинетен тип, електронно-изчислителна машина, която стоеше до бюрото: — Тази портативна машинка не е разчетена за тридесетчасова непрекъсната работа.

— А защо я изтезаваш така, нещастната? — Муратов огледа кабинета с бърз, внимателен поглед.

Подът беше засипан с огромно количество полиетиленови плочи-програми. Те се търкаляха навсякъде: до самата машина, по килима в средата на стаята, даже до вратата. Изглежда стопанинът на кабинета ги беше хвърлял, където му падне. Дрехите на Синицин също бяха пръснати по креслата и дивана. Прозорците бяха плътно закрити с тежки завеси. Светеха полилеят и няколко настолни лампи.

Красноречива картина. Сигурно Сергей даже не знае, че сега е ден, а не нощ.

— Нищо ли не се получава? — насмешливо попита Муратов.

— Проклета загадка! Просто да си скубеш косите от отчаяние.

— Виждам, че си се опитвал да правиш това. Слушай, драги мой, не мога да те позная. Нима разчиташ на успех в такова състояние? Не те питам дали си спал през нощта, ясно е, че не си. Но поне ял ли си нещо?

— Струва ми се.

— Именно, струва ти се. А на мен не ми се струва. Колко е часът?

— Какво колко е часът?

— Здрасти! — Муратов сви рамене. — Давам ти ултиматум: незабавно взимаш вана, закусваш и лягаш да спиш. Незабавно! В противен случай веднага си заминавам. Разбра ли?

— Да спя? — Синицин изсумтя. — Намерил време. Сядай и слушай.

— Нищо няма да слушам. Голямо удоволствие е да разговарям с такова плашило. На какво приличаш? Жалко, че тук няма огледало.

Муратов се приближи до прозореца и вдигна завесата. Слънчевите лъчи блеснаха в кабинета. Той отвори широко прозореца.

— Точно така! — усмихна се Муратов на учудения поглед на приятеля си. — Сега е два часа през деня! През деня, а не през нощта, както сигурно мислиш.

Читать дальше

— Два часа?

— Да, по местно време.

Синицин изведнъж се сви.

— Добре, приемам твоя ултиматум. Излиза — той се усмихна, — че аз „изтезавам“ машината не тридесет часа, а повече от петдесет. Затова се е нагряла толкова.

— Още по-добре. Две денонощия без сън и храна! И този човек иска да реши сложна математическа задача! Та тук не твоята машинка, а даже електронно-изчислителният мозък на Института по космонавтика няма да помогне.

— Той и не може да помогне. Нищо не може да помогне, ако аз или ти не дадем правилни алгоритми на програмите.