ЛЛисторияЕщё одна глава — и целый мирВыбрать историю ↗

Об этой истории

Гианея Георгий Мартинов Оранжево-жълтият кръг, пресечен по диагонал от небесносиня черта, се появи над бетонираната лента на автомагистралата, когато вечебусът се намираше на около петстотин метра. Неподвижен, рязко очертан, пронизан от слънчевите лъчи, които се лееха от безоблачното небе, той блестеше като малко слънце, внезапно изгряло над самото шосе. Във вечебуса прозвуча тих глас: — Внимание! Приближаваме се към линията на кълбекса. Влакът се намира на сто и десет километра. Желаещите да наблюдават преминаването на експреса да вдигнат ръка! В дълбоките кресла седяха тридесетина души — бяха заети само около четвърт от местата. Осемнадесет пътници вдигнаха ръка. Тих, съскащ звук наруши безшумния бяг на колата. Влязоха в действие спирачките. Вечебусът спря до самия оранжевожълт знак, който постепенно избледнявайки, накрая съвсем изчезна, сякаш се разтвори във въздуха. Макар че само осемнадесет души изявиха желание да видят експреса в пълен ход, слязоха всички пътници. Кълбексът се бе появил не много отдавна и интересът към него още не беше станал навик. Жителите на градовете рядко имаха случай да видят влака по средата на прехода, когато скоростта му достига до шестстотин километра в час. Във вечебуса беше прохладно, а отвън юлското пладне разпръскваше зной. Местността около прелеза беше открита, равнинна. От двете страни на автомагистралата като безкрайна права линия се губеха към хоризонта жълтосивите опори на жлебообразния път, висящ на четири метра от земята. Като че ли нажежени от слънчевите лъчи, със златист блясък светеха полукръглите „релси“. Червените линии, ограждащи от двете страни „платното“ на кълбекса, в ярката светлина на деня изглеждаха като повдигнати, сякаш бяха прокарани не по земята, а направо във въздуха. Пътниците от вечебуса бяха облечени много

Шрифт
Размер шрифта
-
+
Межстрочный интервал
↓
↑

Пътниците на вечемобила мълчаливо разглеждаха странните космонавти. Никой нищо не разбираше.

— Какво става? — попита най-сетне Муратов. — Това не са ли ваши хора, Гианея?

Тя мълчеше, без да сваля поглед от новопристигналите. След това трепна и очите й блеснаха.

— Мериго! — възкликна тя изумено и объркано.

Изглежда той чу. Вдигна глава и видя Гианея.

В следващата секунда стремително се хвърли към вечемобила.

— Убийте я! — извика той и за всеобщо учудване на почти правилен испански език. — Нея и всички останали! Това са врагове, долетели, за да ви мъчат!

Имаше такъв вид, като че се канеше в същия миг сам да задуши Гианея.

Тя не помръдна. Всички, които бяха в колата, неволно я погледнаха и видяха как устните й се изкривиха в усмивка на неизразимо презрение. Присвитите й очи само секунда гледаха космонавта. След това тя пренебрежително се извърна.

— Така! — каза Стоун. — Много интересно!

Читать дальше

Гарсиа вече беше успял да му преведе думите на космонавта.

— Успокойте се, приятели — ласкаво каза Муратов. — Защо трябва да убиваме нашата гостенка? Тя е сама и не може да ни мъчи с нищо.

— Защо сама? — непознатият говореше вече спокойно. — Те са четиридесет и трима — Той добави някакви думи изглежда на своя език с дълбока, очевидна ненавист.

— Те бяха четиридесет и трима — отговори Муратов, който вече се бе досетил за какво говори странният непознат. — Но четиридесет и двама загинаха. Само тя остана жива.

— Сигурен ли сте?

— Съвсем сигурен. Това е така! Нямате причини да се безпокоите.

— Вие знаете ли какво искаха да направят с вас?

— Разбира се, знаем. Но никой не може да ни причини зло. По-добре кажете откъде долетяхте? Колко сте?

— Ние сме четирима. Долетяхме от нашата родина.

— Къде се намира тя?

— Там! — непознатият посочи към небето.

— Колко време летяхте? Според вашето време.

— Не ви разбрах.

— Дълго ли летяхте?

— Много дълго. Ние мислехме, че никога няма да достигнем целта.

— Кой от вас е старши? Кой управляваше кораба?

— Старши е Вего. Никой не управляваше кораба. Ние не можем да правим това.

— Какво?!

Муратов се обърна към Стоун и кратко му предаде съдържанието на разговора.

— Нищо не разбирам — завърши той.

— Да, трудно е да се разбере. Всеки случай, те съвсем не приличат на космонавти. Загадка.

Сребристият смях на Гианея прекъсна думите му.

— Те — Гианея, пренебрежително, през рамо посочи към пришелците — са откраднали кораба. И са полетели с него, без да знаят накъде. Чудно, че са останали живи!

— Според неговите думи се получава не съвсем така — отговоря Метюз. — Изглежда, че са имали цел. Но как са успели да достигнат до Земята, като не умеят да управляват кораба?

— Защото е останала предишната програма на полета. Този кораб трябваше да лети след нас.

— Тогава всичко е ясно — каза Стоун като изслуша превода.