ЛЛисторияЕщё одна глава — и целый мирВыбрать историю ↗

Об этой истории

Гианея Георгий Мартинов Оранжево-жълтият кръг, пресечен по диагонал от небесносиня черта, се появи над бетонираната лента на автомагистралата, когато вечебусът се намираше на около петстотин метра. Неподвижен, рязко очертан, пронизан от слънчевите лъчи, които се лееха от безоблачното небе, той блестеше като малко слънце, внезапно изгряло над самото шосе. Във вечебуса прозвуча тих глас: — Внимание! Приближаваме се към линията на кълбекса. Влакът се намира на сто и десет километра. Желаещите да наблюдават преминаването на експреса да вдигнат ръка! В дълбоките кресла седяха тридесетина души — бяха заети само около четвърт от местата. Осемнадесет пътници вдигнаха ръка. Тих, съскащ звук наруши безшумния бяг на колата. Влязоха в действие спирачките. Вечебусът спря до самия оранжевожълт знак, който постепенно избледнявайки, накрая съвсем изчезна, сякаш се разтвори във въздуха. Макар че само осемнадесет души изявиха желание да видят експреса в пълен ход, слязоха всички пътници. Кълбексът се бе появил не много отдавна и интересът към него още не беше станал навик. Жителите на градовете рядко имаха случай да видят влака по средата на прехода, когато скоростта му достига до шестстотин километра в час. Във вечебуса беше прохладно, а отвън юлското пладне разпръскваше зной. Местността около прелеза беше открита, равнинна. От двете страни на автомагистралата като безкрайна права линия се губеха към хоризонта жълтосивите опори на жлебообразния път, висящ на четири метра от земята. Като че ли нажежени от слънчевите лъчи, със златист блясък светеха полукръглите „релси“. Червените линии, ограждащи от двете страни „платното“ на кълбекса, в ярката светлина на деня изглеждаха като повдигнати, сякаш бяха прокарани не по земята, а направо във въздуха. Пътниците от вечебуса бяха облечени много

Шрифт
Размер шрифта
-
+
Межстрочный интервал
↓
↑

Той стремително се спусна към бюрото, без да се съмнява, че ще намери там нещо много важно, решаващо!

Нима Виктор би могъл да заспи, ако не е намерил разгадката!

И не се излъга!

На малък лист, откъснат от тефтерче. Синицин прочете:

Серьожка, викай ура! Довечера ще получим снимка на твоя „обект“. А утре сутринта — на втория. Орбитата е на екрана. Любувай се! Втората изчислявай сам. Аз да не съм ти камила? Уморих се като куче! Лека нощ!

Виктор

От мен да мине, ще ти подскажа! И двата обекта имат еднаква маса. Имай предвид!

Учените от Института по космонавтика не искаха да губят време. Думата веднага беше предоставена на Синицин.

Той доложи кратко:

— Около Земята, вероятно отдавна, се въртят два изкуствени спътника с неземен произход. И двата имат еднакви размери, отвътре са кухи. Формата им е продълговата. Надлъжното им сечение е елипса, а напречното — кръг. Дължината им е четиридесет метра. Но това може да не е съвсем точно. Орбитите им са спираловидни. И двете тела ту се приближават към Земята, ту се отдалечават от нея. Изводът, потвърден от локаторните наблюдения, е, че скоростта им постоянно се мени. Средното разстояние от центъра на Земята до първия спътник е двеста и осемнадесет хиляди километра, до втория — сто осемдесет и шест хиляди. Спътниците вероятно са метални, но относителното тегло на материала не може да се определи: не е известно какво има вътре. Средната скорост на първия спътник е пет и половина километра в секунда, на втория — седем. Получените данни дават всички основания да се предполага, че на двата спътника все още работят някакви двигатели, макар че тяхното появяване около Земята трябва да бъде отнесено към 1927 година, или по-рано. Ако се движеха по спирална орбита по инерция, те отдавна биха паднали на Земята или на Луната. Орбитите са изчислени от известния математик Виктор Муратов и частично от мен. Положението на двата спътника върху техните орбити в нула часа на днешното денонощие е отбелязано точно и лесно може да бъде изчислено за всеки момент. Но да ги видим непосредствено във визуален телескоп досега не успяхме, макар диаметърът им — четиридесет метра — да е напълно достатъчен за това. Муратов изказа предположение, че те са абсолютно черни и затова са невидими, тъй като не отразяват лъчите на слънцето. Опитахме се да направим снимка с инфрачервени лъчи. Ако те са черни, трябва да бъдат силно нагрети от слънчевите лъчи. Но изображение не се получи, независимо от многочасовата експозиция. Същия резултат имаме и при използуването на плаки, чувствителни към ултравиолетови и рентгенови лъчи. Аз лично смятам, че спътниците не са абсолютно черни, а точно обратното — абсолютно бели. Тук има труднообяснима загадка. Това е всичко, което мога да доложа на съвета в дадения момент.