ЛЛисторияЕщё одна глава — и целый мирВыбрать историю ↗

Об этой истории

Гианея Георгий Мартинов Оранжево-жълтият кръг, пресечен по диагонал от небесносиня черта, се появи над бетонираната лента на автомагистралата, когато вечебусът се намираше на около петстотин метра. Неподвижен, рязко очертан, пронизан от слънчевите лъчи, които се лееха от безоблачното небе, той блестеше като малко слънце, внезапно изгряло над самото шосе. Във вечебуса прозвуча тих глас: — Внимание! Приближаваме се към линията на кълбекса. Влакът се намира на сто и десет километра. Желаещите да наблюдават преминаването на експреса да вдигнат ръка! В дълбоките кресла седяха тридесетина души — бяха заети само около четвърт от местата. Осемнадесет пътници вдигнаха ръка. Тих, съскащ звук наруши безшумния бяг на колата. Влязоха в действие спирачките. Вечебусът спря до самия оранжевожълт знак, който постепенно избледнявайки, накрая съвсем изчезна, сякаш се разтвори във въздуха. Макар че само осемнадесет души изявиха желание да видят експреса в пълен ход, слязоха всички пътници. Кълбексът се бе появил не много отдавна и интересът към него още не беше станал навик. Жителите на градовете рядко имаха случай да видят влака по средата на прехода, когато скоростта му достига до шестстотин километра в час. Във вечебуса беше прохладно, а отвън юлското пладне разпръскваше зной. Местността около прелеза беше открита, равнинна. От двете страни на автомагистралата като безкрайна права линия се губеха към хоризонта жълтосивите опори на жлебообразния път, висящ на четири метра от земята. Като че ли нажежени от слънчевите лъчи, със златист блясък светеха полукръглите „релси“. Червените линии, ограждащи от двете страни „платното“ на кълбекса, в ярката светлина на деня изглеждаха като повдигнати, сякаш бяха прокарани не по земята, а направо във въздуха. Пътниците от вечебуса бяха облечени много

Шрифт
Размер шрифта
-
+
Межстрочный интервал
↓
↑

Стоун, Синицин и Муратов не откъсваха очи от скалите на гравитометъра и пеленгатора, разположени на пулта за управление близо една до друга. И тримата едновременно забелязаха дългоочаквания сигнал.

— Има! — възкликна Стоун.

Муратов облегчено въздъхна. Догадката се оказа вярна! Сигналът дойде в същия момент, както и първия път. И веднага спътникът забави ход и изостана. Пак като миналия път.

— Действията му са еднообразни, това е плюс в наша полза — отбеляза Стоун.

— Още едно доказателство, че там има не живо същество, а електронен мозък — каза Синицин.

„Ама че е упорит!“ — помисли си Муратов.

Сега, когато първата цел на експедицията беше достигната, не трябваше да се пази „тишина“. Заработи радиото. От спомагателните звездолети съобщиха, че и те са приели сигнала и са го фиксирали.

— Връщайте се на Земята — разпореди Стоун. — А ние ще пристъпим към втората част на нашия план.

— Желаем ви успех! — отговориха оттам.

„Титов“ намали скоростта, изчаквайки изостаналия спътник и скоро те пак полетяха един до друг.

— Дръжте се за пределното показание на гравитометъра — каза Стоун. — Само гледайте стрелката да не бъде на нулата и толкоз!

Верьосов мълчаливо кимна.

— А ще бъде ли достатъчно това? — попита Синицин. — Роботът ще намери ли целта?

— Ще намери — уверено отговори Стоун. — В това направление няма никакви други маси.

Двигателят на „Титов“ млъкна. Сега и двете тела се движеха по инерция с еднаква скорост. Но спътникът всеки момент би могъл да измени режима на своя полет, не трябваше да се бавят.

Стоун натисна бутона.

Върху обзорния екран се появи силуетът на робота — удължена пура с къси пипала. Зад нея се носеше дълъг шлейф от бял пламък.

Няколко секунди роботът вися в пространството редом със звездолета, като че ли не знаеше накъде да тръгне. След това започна да се отдалечава все по-бързо и по-бързо.

— Подуши! — каза Верьосов.

— А той няма ли да се удари в повърхността на спътника? — попита Муратов, който не познаваше устройството на космическите роботи.

— Не, той ще спре до самата цел.

Белият пламък от дюзите се превърна в точка.

— Далече е! — отбеляза Стоун.

Екранът върху пулта светна с небесносиня светлина, заработи телевизионната камера на робота.

И Муратов отново видя това, което се мярна пред очите му в окуляра на телескопа преди няколко дни, по време на първата експедиция.

Неясно тъмно петно закри блестящия рой на звездите. Призрачните контури на огромно яйце (по всяка вероятност роботът се намираше съвсем близо до спътника) като черна дупка в бездната на космоса пулсираха, трептяха, вибрираха. По екрана бързо-бързо минаваха ивици, които от време на време покриваха целия екран като мрежа.

Читать дальше

Но не се чуваше характерното при смущения съскане.