ЛЛисторияЕщё одна глава — и целый мирВыбрать историю ↗

Об этой истории

Гианея Георгий Мартинов Оранжево-жълтият кръг, пресечен по диагонал от небесносиня черта, се появи над бетонираната лента на автомагистралата, когато вечебусът се намираше на около петстотин метра. Неподвижен, рязко очертан, пронизан от слънчевите лъчи, които се лееха от безоблачното небе, той блестеше като малко слънце, внезапно изгряло над самото шосе. Във вечебуса прозвуча тих глас: — Внимание! Приближаваме се към линията на кълбекса. Влакът се намира на сто и десет километра. Желаещите да наблюдават преминаването на експреса да вдигнат ръка! В дълбоките кресла седяха тридесетина души — бяха заети само около четвърт от местата. Осемнадесет пътници вдигнаха ръка. Тих, съскащ звук наруши безшумния бяг на колата. Влязоха в действие спирачките. Вечебусът спря до самия оранжевожълт знак, който постепенно избледнявайки, накрая съвсем изчезна, сякаш се разтвори във въздуха. Макар че само осемнадесет души изявиха желание да видят експреса в пълен ход, слязоха всички пътници. Кълбексът се бе появил не много отдавна и интересът към него още не беше станал навик. Жителите на градовете рядко имаха случай да видят влака по средата на прехода, когато скоростта му достига до шестстотин километра в час. Във вечебуса беше прохладно, а отвън юлското пладне разпръскваше зной. Местността около прелеза беше открита, равнинна. От двете страни на автомагистралата като безкрайна права линия се губеха към хоризонта жълтосивите опори на жлебообразния път, висящ на четири метра от земята. Като че ли нажежени от слънчевите лъчи, със златист блясък светеха полукръглите „релси“. Червените линии, ограждащи от двете страни „платното“ на кълбекса, в ярката светлина на деня изглеждаха като повдигнати, сякаш бяха прокарани не по земята, а направо във въздуха. Пътниците от вечебуса бяха облечени много

Шрифт
Размер шрифта
-
+
Межстрочный интервал
↓
↑

— Спътникът пречи на телевизионното предаване — каза Стоун. — Но как и с какво?

И изведнъж… нетърпимо ярък бял пламък избухна на мястото, където току-що се виждаше малката огнена точица от дюзите на робота. Ослепителната светлина от обзорния екран заля целия пулт за управление на „Титов“ и хората, неволно закриха лица с ръце, страхувайки се да не ослепеят.

— „Титов“!.. „Титов“!.. Какво се случи?… Какво се случи?… Отговаряйте!.. — прозвуча от говорителя тревожен глас от Земята.

Избухналият пламък беше толкова ярък, че го бяха видели през деня в безоблачното небе.

— Още не знаем — машинално отговори Стоун, като внимателно отваряше очите си, пред които в буен танц се въртяха разноцветни петна. — Звездолетът е цял. Изглежда, че е унищожен роботът, а може би и самият спътник.

— Спътникът е на мястото си.

— Значи само роботът.

След чудовищната светлина помещението изглеждаше потънало в мрак. Те нищо не виждаха — нито пулта, нито себе си. Само ярките лампи по тавана се различаваха смътно като жълти петна.

— Другари, не си отваряйте очите — посъветва Стоун. — Нека да си починат.

Но самият той не последва съвета си. Нетърпеливото желание да узнае какво се е случило с робота го караше напрегнато да се вглежда в мястото, където се намираше екранът на телевизора.

След няколко минути зрението им се възстанови почти напълно.

— Ние бяхме на косъм от слепотата — каза Синицин.

Екранът беше изгаснал — това означаваше, че телевизионната камера на робота не действува.

— Добре, че изпратихме робота, а не направо човек — каза Стоун. — Изглежда, че до този спътник не трябва да се приближаваме. Ще се наложи да го унищожим.

— Опитайте! — с някакъв странен тон произнесе Верьосов.

— Какво искате да кажете с това?

— А нима вие не разбрахте? Стана анихилация.

— Спътникът не е от антивещество. Това е установено точно.

— И все пак нашият робот бе унищожен при анихилация. Те са обкръжили своя разузнавач с облак от антигаз.

— А защо при срещата на този спътник с кораба „Земя-Марс“ в края на миналия век не се е извършила анихилация?

Верьосов сви рамене.

— Не зная — каза той, — но в това, което се случи сега, е невъзможно да се съмняваме.

— Аз съм съгласен с Юрий — каза Муратов. — Възможно е облакът от антигаз да не окръжава винаги спътника. Пък дали това е облак? Може би той е изхвърлил нещо срещу робота. Може би именно радиосигналът е включил защитната система.

Стоун втори път натисна бутона за управление на робота. Ако той беше цял, трябваше да се върне на кораба.

Но роботът не се върна. И с никакви прибори не успяха да открият присъствието му. Ракетата разузнавач бе изчезнала безследно.

— Да кацаме — реши Стоун.

— И да се опитаме да осъществим третия вариант на нашия план — добави Синицин.

— Да, разбира се.