ЛЛисторияЕщё одна глава — и целый мирВыбрать историю ↗

Об этой истории

„Ох...“ Филипп Джиан Навън беше мрачно и очертанията на предметите се размиваха. Бурята беше отминала и се дочуваше само бумтене, все едно каруца минава по мост. Юдора Уелти Откъс от новелата Произшествие, в Поваленият човек Изглежда, съм си одраскала бузата. Челюстта ме боли. Докато падах, съм съборила ваза, спомням си, че чух как се разбива на пода, и се питам дали не съм се порязала на някое парче стъкло, нямам представа. Навън все още грее слънце. Времето е хубаво. Постепенно си поемам дъх. Чувствам как само след няколко минути ще ме стегне страхотна мигрена. Преди два дни, докато поливах градината, вдиг нах очи и видях в небето тревожно знамение. Беше облак с красноречива форма. Огледах се да видя дали то не се отнася за друг, но наоколо нямаше жива душа. До мен не достигаше никакъв звук, само аз поливах, не долавях нито глас, нито вик, нито полъх на вятъра, нито дори бръмченето на мотор, а обикновено откъм съседите се чува я косачка, я въздушна метла за падналите листа. Общо взето, имам усет за въздействията на външния свят. Мога да прекарам дни наред затворена, без да ми стъпи кракът навън, само защото съм открила тревожно предзнаменование в полета на птица -особено ако е съпроводен с пронизителен крясък или грак - или ако вечер слънчев лъч пробие листака и блесне в лицето ми, или пък ако се наведа да дам някоя пара на седнал на тротоара мъж, а той ненадейно ме сграбчи за ръката и започне да крещи: Демоните, лицата на демоните... Ала стига да ги заплаша, че ще ги убия, те ми се подчиняват...!! Човекът си дереше гърлото, повтаряше до побъркване тези думи, с облещени очи, като продължаваше да ме държи. През онзи ден върнах билета за влака, дори забравих къде трябваше да пътувам, пък и вече не ме интересуваше, защото нямах никакво намерение да се самоубивам или да

Шрифт
Размер шрифта
-
+
Межстрочный интервал
↓
↑

Дори бих могла да пропуша отново, без това да направи впечатление някому.

Късно следобед прекратявам досадното четене.

Няма нищо по-ужасно от чувството, че глупаво си губил времето си след прочитането на някой пос редствен ръкопис. Точно такова творение в този момент прелита през цялата стая и се приземява в огромния двесталитров кош, който се мъдри в кабинета ми единствено с тази цел. Понякога усещането за пропиляно време става болезнено. Понякога написаното е толкова слабо, че направо ти се плаче. Към седем вечерта се сещам за мъжа, който ме изнасили точно в този момент преди две денонощия. Използвал бе, че се занимавам с Марти, за да блъсне вратата и да се вмъкне у дома, както дявол изскача от кутия.

После изведнъж си давам сметка, че сигурно ме е наблюдавал. Изчаквал е сгоден момент. Следил ме е. За миг замръзвам, слисана.

Влизам в кабинета, проверявам пощата, изчитам съобщенията, провеждам няколко телефонни разговора, давам някои указания. Ана идва да поговорим, а накрая ми казва:

- Трябва да ти призная, че днес изглеждаш доста странно.

Преструвам се на учудена.

- Нищо подобно. Напротив. Я погледни какъв чудесен ден, как грее слънцето.

Ана се усмихва. Тя е може би идеалният човек, с когото да споделя, ако реша да го направя. Толкова отдавна се познаваме. Въпреки това нещо ме възпира. Може би връзката ми с нейния съпруг?

Минавам през кабинета на моята гинеколожка. Непременно трябва да се прегледам. Обажда се Венсан, за да ме попита дали ще приема да му стана поръчител за наема. Известно време запазвам мълчание.

- Венсан, ти беше груб с мен.

- Знам, мамка му! Прощавай, знам това.

Читать дальше

- Не мога да отделя никакви пари, Венсан. Опитвам се да осигуря старините си. Нямам желание един ден да ме издържаш ти. Никога няма да приема да работиш заради мен. Да ти бъда в тежест.

- Добре, мамо, разбрах. Само че, мамка му, поне ми стани поръчител.

- Трябва да престанеш да се сещаш за мен само когато ще ми искаш нещо.

Чувам го как удря слушалката в някакъв предмет. От малък си е сприхав. В това отношение прилича досущ на баща си.

- Мамка му, поне кажи „да“ или „не“.

- Престани с това „мамка му“. Що за изрази използваш?

Уреждаме среща с хазаина. Икономическата несигурност и стагнацията са достигнали такова равнище, че дори обикновена сделка като наемането на жилище се превръща в панаир на взаимното недоверие, съпроводен със задължително показване на семейна книжка, лична карта, справка за годишните доходи, всевъзможни удостоверения, фотокопия, клетвени декларации, застраховки, документи, заверки, свидетелства за религиозна принадлежност като предпазна мярка, която да успокои наемодателя с оглед хаоса, който би могъл да настъпи в бъдеще. Питам дали това е шега, но се оказва, че не е.