Накрая все пак споделям с Ришар сполетялото ме ужасно премеждие.
Той пребледнява, става и отива да си налее едно питие.
- Смяташ ли, че съм доста тясна? - питам го.
Той въздъхва дълбоко, сяда до мен и клати глава. После хваща ръката ми и я задържа в своята, без да каже нищо.
Ако някога е имало мъж, към когото да съм изпитвала дълбоки чувства, то това е Ришар. Впрочем затова и се омъжих за него. Дори днес в някои дребни жестове, като например когато вземе ръката ми в своята или ми отправи разтревожен поглед, сред океана от всички несъвместимости между нас изплуват онези островчета на взаимна топлота, на чисто очакване, които ми припомнят колко близки сме били двамата в продължение на години.
Читать дальше
От друга страна, се мразим. Е, поне той ме мрази. Смята, че изцяло по моя вина не може да продаде своите сценарии и че е принуден да работи за отвратителни телевизионни сериали, излъчвани по второразредни канали. Според него никога не съм го подкрепяла, не съм си мръднала пръста за него, не използвам връзките си, от самото начало не съм проявила дори капка добронамереност и така нататък. Да се чуди човек как още съм жива. И пропастта между нас става още по-дълбока.
Самата аз не съм способна да напиша сценарий, не притежавам такава дарба, но от друга страна, мога да различа всичко добро, което мине през ръцете ми. В това отношение съм се доказала, спечелила съм си име и ако Ана Ванжерлов не ми беше приятелка, отдавна да съм се продала на китайците с техните ловци на таланти. А Ришар досега не можа да напише нито един читав сценарий и аз най-добре от всички знам това. Може би прекалено добре.
- Не бих казал, че си тясна - обажда се най-сетне той. - Но пък не бих могъл да твърдя обратното. Доколкото мога да съдя, по-скоро си по средата...
Думите му завършват с многоточие, но нямам никакво желание да спя с него, особено сега. От време на време си позволяваме подобни забежки, но те са рядко изключение. След двайсет години съвместен живот взаимното желание не се случва всеки ден.
Поглеждам го и свивам рамене. Понякога да вземат ръката ти не е достатъчно - този мъж има още много да се учи.
Взира се в мен със свити устни.
- Не съм заразна, ако това си мислиш - кискам се.
Сега вече ми се иска да си върви. Свечерява се, залезът обагря листака.
- Можеше да свърши и много по-зле. Не съм нито осакатена, нито обезобразена.
- Във всеки случай не разбирам начина, по който приемаш случилото се.
- Нима? И според теб как би трябвало да го приема? Да не предпочиташ да ме слушаш как стена? Или искаш да започна лечение, иглотерапия, сеанси при психотерапевт?
Околността е потънала в тишина, светлината на залеза е тъй плътна. Каквото и да ни се случи, светът си остава все така прекрасен. Затова чувстваме по-силно ужаса, който ни сполетява.






