ЛЛисторияЕщё одна глава — и целый мирВыбрать историю ↗

Об этой истории

На Вирджиния… И на поетичността на душата й Arigato, Лизи С благодарност. На мама и татко, Кети и Джон, Стан, Бил и Мелиса. На Темпъл и малката Кати. На Майкъл и Мерилин, Майкъл и Марди, Ирвинг и Силвия, Керъл, Дон и Роуз, Дейвид, Мич и Кобри, Де Сейлс, Боби Бърд, Миси, Джоел, Айра и Ди-Ди, Питър и Кети, и Бети, и д-р Сам Грей. На Джордж, Еди, Джеймс, Чък, Пол и Отдела за новини на „Канал 5“, Атланта. На Бетси Нолан, Томи, Ед, Сидни Шелдън и Бърт. На Марк Яфе и „Рендъм Хаус“, и Нат Лефкоуитц и Уилям Мирис. На въодушевения ми редактор Питър Гедърс. На чудесния ми литературен агент Оуен Ластър. И накрая, с обич на старата мечка Таунсенд: Довиждане, Стромболи, където и да си в момента. Уилям Дийл, авторът на шест романа („Машината на Шарки“, „Хамелеон“, „Хулигани“, „Тайландски кон“, „27“ и „Първичен страх“), публикувани до момента в 17 страните роден в Ню Йорк по времето на голямата криза. Животът му е бил изпъстрен със запомнящи се събития. Още съвсем млад взема участие във Втората световна война и има 29 полета с бомбардировач над Европа. Завръща се в Щатите, дипломира се в Университета в Мисури и започва работа като репортер, занимаващ се с криминалните престъпления във вестник „Атланта Конститюшън“. Напуска шест години по-късно, за да продължи кариерата си като фотожурналист и фоторепортер на свободна практика, без да изоставя перото. По-късно става главен редактор на награденото списание „Атланта“, пише очерци и сам обезпечава снимковия материал за тях (като например очерка за федералния затвор в Атланта, където прекарва доброволно пет дни, за да добие по-ярка представа за обстановката). Дийл е от онези писатели експериментатори, които отварят нови хоризонти за събратята писатели на трилъри, но разработва с великолепно умение традиционните теми. „Машината на Шарки“ (п

Шрифт
Размер шрифта
-
+
Межстрочный интервал
↓
↑

Намери касетата, извади тежкото, плоско кожено куфарче от нея, остави на негово място своето, после отиде в мъжката тоалетна и провери съдържанието на куфарчето. Намери там всичко, от което имаше нужда, включително ключовете от колата и нова кратка бележка: „Черен фиат 224, номер XZ 592, паркинга на аерогарата, ред 7, секция 2, билетът е под резервната гума“. Дотук всичко вървеше добре. Той потегли към Падуа и се регистрира в малък хотел.

Бяха му необходими няколко дни — повече, отколкото беше планирал — да намери свободна стая с ясен изглед към десеткилометровата бетонна писта. Почти беше решил да отложи операцията за след Нова година, когато видя къщата от една кръчма. Издигаше се на малко възвишение, встрани от пътя и представляваше триетажна сграда с фасада на изток.

Достатъчно висока и ориентирана както трябва. Оставаше да наеме стая от задната страна. Оказа се по-трудно, отколкото бе очаквал. Успя едва след разгорещен пазарлък с жената, която притежаваше мястото — една пламенна италианска вдовица, която първо му затръшна вратата в лицето, а след това заплаши, че ще повика полиция, ако продължи да настоява. Но когато й каза, че е фотограф, дошъл да направи снимки на базиликата за „Пари Мач“ и че местните хотели са пълни, и особено след като й предложи десет пъти повече, отколкото можеше да се вземе за подобна стая, тя се предаде.

Синът й бил заминал на ски в Австрия за празниците. Може би неговата стая ще бъде подходяща. Но тя изискваше тишина — никакво радио след девет часа и никакви гости. Била добра католичка и нямало да даде повод на съседите да говорят.

Мястото бе чудесно — на по-малко от миля от пистата, никакви препятствия в тази посока и макар стаята да бе малка, поне беше удобна и чиста. Стените й бяха покрити със снимки на скиори, плакати от ски курорти, карти на трасетата на известни писти. Синът се оказа нещо повече от обикновен любител — той бе направо маниак.

Пистата се виждаше през прозореца на капандурата. Това е добре, помисли Фалмаут. Щеше да бъде невъзможно някой да го зърне от улицата, а освен това разполагаше с поставка, която му трябваше. Той заключи вратата и се хвана на работа.

Куфарчето, което беше донесъл от Милано, съдържаше телескоп модел „Discoverer“ на фирмата Bausch & Lomb с обективи, даващи петнайсет и шейсет пъти увеличение и минимално наблюдателно поле от четирийсет фута на разстояние една миля. Тежеше по-малко от шест фунта

1

1 Английска мярка за тежест, равна на 0.453 кг.

, имаше триножник и беше дълъг седемнайсет и половина инча.

Карабината обаче беше още по-впечатляваща. Никога преди не беше виждал такава. Представляваше само цев и затвор с тръбна конструкция на алуминиевия приклад и беше трийсет и три инча дълга заедно със заглушителя и приспособлението за гасене на пламъка.