ЛЛисторияЕщё одна глава — и целый мирВыбрать историю ↗

Об этой истории

На Вирджиния… И на поетичността на душата й Arigato, Лизи С благодарност. На мама и татко, Кети и Джон, Стан, Бил и Мелиса. На Темпъл и малката Кати. На Майкъл и Мерилин, Майкъл и Марди, Ирвинг и Силвия, Керъл, Дон и Роуз, Дейвид, Мич и Кобри, Де Сейлс, Боби Бърд, Миси, Джоел, Айра и Ди-Ди, Питър и Кети, и Бети, и д-р Сам Грей. На Джордж, Еди, Джеймс, Чък, Пол и Отдела за новини на „Канал 5“, Атланта. На Бетси Нолан, Томи, Ед, Сидни Шелдън и Бърт. На Марк Яфе и „Рендъм Хаус“, и Нат Лефкоуитц и Уилям Мирис. На въодушевения ми редактор Питър Гедърс. На чудесния ми литературен агент Оуен Ластър. И накрая, с обич на старата мечка Таунсенд: Довиждане, Стромболи, където и да си в момента. Уилям Дийл, авторът на шест романа („Машината на Шарки“, „Хамелеон“, „Хулигани“, „Тайландски кон“, „27“ и „Първичен страх“), публикувани до момента в 17 страните роден в Ню Йорк по времето на голямата криза. Животът му е бил изпъстрен със запомнящи се събития. Още съвсем млад взема участие във Втората световна война и има 29 полета с бомбардировач над Европа. Завръща се в Щатите, дипломира се в Университета в Мисури и започва работа като репортер, занимаващ се с криминалните престъпления във вестник „Атланта Конститюшън“. Напуска шест години по-късно, за да продължи кариерата си като фотожурналист и фоторепортер на свободна практика, без да изоставя перото. По-късно става главен редактор на награденото списание „Атланта“, пише очерци и сам обезпечава снимковия материал за тях (като например очерка за федералния затвор в Атланта, където прекарва доброволно пет дни, за да добие по-ярка представа за обстановката). Дийл е от онези писатели експериментатори, които отварят нови хоризонти за събратята писатели на трилъри, но разработва с великолепно умение традиционните теми. „Машината на Шарки“ (п

Шрифт
Размер шрифта
-
+
Межстрочный интервал
↓
↑

„Човек не подобрява перфектното, той просто го приема“, казваше той.

Бордното табло беше запълнено буквално от врата до врата с електроника. Това вече беше задължение на Ди Фиере — да натиска различните бутони, които щяха да прехвърлят в дублиращия компютър на наблюдателната кула информацията, представляваща моментна снимка на поведението на колата, която щеше да бъде разпечатвана на принтера в момента на получаването й.

Машината пред него блестеше като скъпоценен камък дори под флуоресцентното осветление и равномерното мастиленочерно покритие се нарушаваше само от двете тънки светлочервени ивици от двете й страни — цветовете на Марца, а тази кола един ден щеше да стане негова, защото той бе човекът, който в крайна сметка щеше да каже някога: „Готова е“ и те щяха да излязат на пазара, за да разберат колко добри бяха всъщност.

Марца бавно обиколи колата, плъзгайки длан по покрива, после я потупа с любов и прошепна „Va bene, signora, siamo soli… lei, io e il Professore. Facciamogli vedere qualche cosa!“ — Окей, мадам, само ти, аз и Професора ще бъдем навън, така че нека им покажем нещо!

След това излезе в студеното, ясно утро навън. Вятърът едва полъхваше и това се хареса на Марца. След около час изобщо нямаше да има вятър. Условията бяха идеални. Той потри ръце и се захвана за онова, което се бе превърнало в ритуал. Тръгна пешком по пистата, точно както бе вървял по пистите на Льо Ман, Рейнтрий и Монца преди всяко състезание, гледайки за пукнатини в бетонното покритие — места, където би могъл да поднесе; събираше камъчета и клонки и ги изхвърляше през вътрешната стена. Тази десеткилометрова разходка обикновено му отнемаше около един час. Марца не обичаше изненадите.

Синьора Форти, временната хазяйка на Фалмаут, го събуди в седем часа с кафе и кифла — най-малкото, което можеше да направи за парите, които той плащаше.

— Grazie. Scusi, non sono vestito — благодари той, извинявайки се, че не е облечен и задържа вратата открехната, колкото да поеме подноса.

Обу панталоните си, облече тениска, извади телескопа и карабината от гардероба, за да ги постави на маркировката, която бе направил със скоч на перваза пред прозореца на капандурата. После остави до телескопа топче листчета за бележки и джобен калкулатор. Вече беше изчислил и програмирал разстоянието между двете маркиращи линии на задната половина на пистата, преди тя да навлезе в завоя към далечната страна. Въведената в калкулатора програма му позволяваше да натисне два бутона в моментите, когато колата щеше да минава през маркиращите линии, а на индикацията щеше да излезе точната скорост в тази отсечка. Ако скоростта надминеше 90 мили в час, тогава трябваше да стреля. Той отпи от кафето, без вълнение разви фиксиращия винт на триножника и погледна през лазерния прицел.