„Човек не подобрява перфектното, той просто го приема“, казваше той.
Бордното табло беше запълнено буквално от врата до врата с електроника. Това вече беше задължение на Ди Фиере — да натиска различните бутони, които щяха да прехвърлят в дублиращия компютър на наблюдателната кула информацията, представляваща моментна снимка на поведението на колата, която щеше да бъде разпечатвана на принтера в момента на получаването й.
Машината пред него блестеше като скъпоценен камък дори под флуоресцентното осветление и равномерното мастиленочерно покритие се нарушаваше само от двете тънки светлочервени ивици от двете й страни — цветовете на Марца, а тази кола един ден щеше да стане негова, защото той бе човекът, който в крайна сметка щеше да каже някога: „Готова е“ и те щяха да излязат на пазара, за да разберат колко добри бяха всъщност.
Марца бавно обиколи колата, плъзгайки длан по покрива, после я потупа с любов и прошепна „Va bene, signora, siamo soli… lei, io e il Professore. Facciamogli vedere qualche cosa!“ — Окей, мадам, само ти, аз и Професора ще бъдем навън, така че нека им покажем нещо!
След това излезе в студеното, ясно утро навън. Вятърът едва полъхваше и това се хареса на Марца. След около час изобщо нямаше да има вятър. Условията бяха идеални. Той потри ръце и се захвана за онова, което се бе превърнало в ритуал. Тръгна пешком по пистата, точно както бе вървял по пистите на Льо Ман, Рейнтрий и Монца преди всяко състезание, гледайки за пукнатини в бетонното покритие — места, където би могъл да поднесе; събираше камъчета и клонки и ги изхвърляше през вътрешната стена. Тази десеткилометрова разходка обикновено му отнемаше около един час. Марца не обичаше изненадите.
Синьора Форти, временната хазяйка на Фалмаут, го събуди в седем часа с кафе и кифла — най-малкото, което можеше да направи за парите, които той плащаше.
— Grazie. Scusi, non sono vestito — благодари той, извинявайки се, че не е облечен и задържа вратата открехната, колкото да поеме подноса.
Обу панталоните си, облече тениска, извади телескопа и карабината от гардероба, за да ги постави на маркировката, която бе направил със скоч на перваза пред прозореца на капандурата. После остави до телескопа топче листчета за бележки и джобен калкулатор. Вече беше изчислил и програмирал разстоянието между двете маркиращи линии на задната половина на пистата, преди тя да навлезе в завоя към далечната страна. Въведената в калкулатора програма му позволяваше да натисне два бутона в моментите, когато колата щеше да минава през маркиращите линии, а на индикацията щеше да излезе точната скорост в тази отсечка. Ако скоростта надминеше 90 мили в час, тогава трябваше да стреля. Той отпи от кафето, без вълнение разви фиксиращия винт на триножника и погледна през лазерния прицел.






