ЛЛисторияЕщё одна глава — и целый мирВыбрать историю ↗

Об этой истории

На Вирджиния… И на поетичността на душата й Arigato, Лизи С благодарност. На мама и татко, Кети и Джон, Стан, Бил и Мелиса. На Темпъл и малката Кати. На Майкъл и Мерилин, Майкъл и Марди, Ирвинг и Силвия, Керъл, Дон и Роуз, Дейвид, Мич и Кобри, Де Сейлс, Боби Бърд, Миси, Джоел, Айра и Ди-Ди, Питър и Кети, и Бети, и д-р Сам Грей. На Джордж, Еди, Джеймс, Чък, Пол и Отдела за новини на „Канал 5“, Атланта. На Бетси Нолан, Томи, Ед, Сидни Шелдън и Бърт. На Марк Яфе и „Рендъм Хаус“, и Нат Лефкоуитц и Уилям Мирис. На въодушевения ми редактор Питър Гедърс. На чудесния ми литературен агент Оуен Ластър. И накрая, с обич на старата мечка Таунсенд: Довиждане, Стромболи, където и да си в момента. Уилям Дийл, авторът на шест романа („Машината на Шарки“, „Хамелеон“, „Хулигани“, „Тайландски кон“, „27“ и „Първичен страх“), публикувани до момента в 17 страните роден в Ню Йорк по времето на голямата криза. Животът му е бил изпъстрен със запомнящи се събития. Още съвсем млад взема участие във Втората световна война и има 29 полета с бомбардировач над Европа. Завръща се в Щатите, дипломира се в Университета в Мисури и започва работа като репортер, занимаващ се с криминалните престъпления във вестник „Атланта Конститюшън“. Напуска шест години по-късно, за да продължи кариерата си като фотожурналист и фоторепортер на свободна практика, без да изоставя перото. По-късно става главен редактор на награденото списание „Атланта“, пише очерци и сам обезпечава снимковия материал за тях (като например очерка за федералния затвор в Атланта, където прекарва доброволно пет дни, за да добие по-ярка представа за обстановката). Дийл е от онези писатели експериментатори, които отварят нови хоризонти за събратята писатели на трилъри, но разработва с великолепно умение традиционните теми. „Машината на Шарки“ (п

Шрифт
Размер шрифта
-
+
Межстрочный интервал
↓
↑

След малко се прехвърли на телескопа, нагласи го на максимално увеличение и видя познатия черен гащеризон с червената ивица на ръкава. Можеше даже да прочете думата под търговската марка на Акила: „Uno“.

Читать дальше

И лицето — това мургаво, напрегнато лице с твърда челюст и разбъркана черна коса — лицето на Марца!

Според последната информация, с която разполагаше, Марца щеше да бъде в Монте Карло заедно със съпругата си до след Нова година. Първите няколко изпитателни пробега щяха да бъдат направени от резервните пилоти. Ръката на Фалмаут леко се разтрепери, когато си помисли, че възнамерява да убие тъкмо Марца — идола на всяка жена, героя на всяко мечтаещо момче, човека от фантазиите на всеки италианец. Марца беше национален герой… не, той беше интернационален герой. Някой ден по градските площади щяха да стоят неговите статуи. Където и да отидеше, събираха се тълпи, за да го зърнат, да го докоснат и да скандират: „Марца, Уно… Марца, Уно…“.

Това не бе част от сделката. Не, това определено не можеше да бъде част от поставената му задача.

Какво повтаряше постоянно Джек Хокинс в „Мостът над река Куай“? „Винаги се случва неочакваното.“

Господи, каква литературна парабола! След двайсет години в този занаят трябваше да заподозре, че нещата се развиваха до момента прекалено гладко. Както и да е, колата бе програмирана за унищожение, и майната му, но това поне беше добре. Но ако експлозивите С-4 откажеха да проработят, ако се наложеше да стреля, тогава нещата стояха съвсем различно. Изстрелът и без това се очертаваше като труден, а с Марца зад волана…

Той запали цигара и продължи да гледа краля на автомобилизма, който бързо вървеше по дългата писта. И когато Марца приключи и се върна в завода, Фалмаут демонтира пушката. Толкова! Ако бомбите не свършеха работата, Марца щеше да запази живота си.

Дявол да го вземе, та Марца бе един и от неговите герои! И той нямаше просто така да го застреля с пушка. В действителност, след двайсет години в занаята, Фалмаут се надяваше, че този път, само този път, той ще се провали.

Джузепе ди Фиере — човекът така професионално проектирал „Акила-333“ и „Милена“ — пристигна в седем и петдесет. Бялата му коса беше разбъркана от вятъра. Ди Фиере бе на седемдесет и една години и караше своя модифициран вариант на състезателния модел „Акила“ със свален гюрук — в дъжд, пек или сняг, всеки ден изминаваше осемнайсетте мили от неговата casa di campagna до завода.

Така и не бе успял да се състезава като пилот. Това бе една провалила се мечта, умряла много мъчително. Още като четиринайсетгодишен бе започнал да участва в мотоциклетни състезания. На шестнайсет вече имаше име. Име, което загуби един неделен ден на колодрума във Винсенцион.