ЛЛисторияЕщё одна глава — и целый мирВыбрать историю ↗

Об этой истории

На Вирджиния… И на поетичността на душата й Arigato, Лизи С благодарност. На мама и татко, Кети и Джон, Стан, Бил и Мелиса. На Темпъл и малката Кати. На Майкъл и Мерилин, Майкъл и Марди, Ирвинг и Силвия, Керъл, Дон и Роуз, Дейвид, Мич и Кобри, Де Сейлс, Боби Бърд, Миси, Джоел, Айра и Ди-Ди, Питър и Кети, и Бети, и д-р Сам Грей. На Джордж, Еди, Джеймс, Чък, Пол и Отдела за новини на „Канал 5“, Атланта. На Бетси Нолан, Томи, Ед, Сидни Шелдън и Бърт. На Марк Яфе и „Рендъм Хаус“, и Нат Лефкоуитц и Уилям Мирис. На въодушевения ми редактор Питър Гедърс. На чудесния ми литературен агент Оуен Ластър. И накрая, с обич на старата мечка Таунсенд: Довиждане, Стромболи, където и да си в момента. Уилям Дийл, авторът на шест романа („Машината на Шарки“, „Хамелеон“, „Хулигани“, „Тайландски кон“, „27“ и „Първичен страх“), публикувани до момента в 17 страните роден в Ню Йорк по времето на голямата криза. Животът му е бил изпъстрен със запомнящи се събития. Още съвсем млад взема участие във Втората световна война и има 29 полета с бомбардировач над Европа. Завръща се в Щатите, дипломира се в Университета в Мисури и започва работа като репортер, занимаващ се с криминалните престъпления във вестник „Атланта Конститюшън“. Напуска шест години по-късно, за да продължи кариерата си като фотожурналист и фоторепортер на свободна практика, без да изоставя перото. По-късно става главен редактор на награденото списание „Атланта“, пише очерци и сам обезпечава снимковия материал за тях (като например очерка за федералния затвор в Атланта, където прекарва доброволно пет дни, за да добие по-ярка представа за обстановката). Дийл е от онези писатели експериментатори, които отварят нови хоризонти за събратята писатели на трилъри, но разработва с великолепно умение традиционните теми. „Машината на Шарки“ (п

Шрифт
Размер шрифта
-
+
Межстрочный интервал
↓
↑

А понеже и двамата бяха хора, движени от страстите си, Марца добре разбираше възрастния човек и знаеше, че тази кола не е нито лека жена, нито привличаща погледите крещящо облечена скитница; тя беше като дама — елегантна, красива, идеалния шампион. И затова Ди Фиере я бе кръстил „Милена“, давайки й името на единственото нещо, което Марца обичаше повече от състезанията.

Както можеше да се очаква, Новилиано пристигна последен. Той бе човек на традицията, дисциплиниран и неизменящ на навиците си. Идваше в завода шест дни в седмицата точно в девет часа — около шейсет и пет годишен едър мъж с тегло, което се колебаеше около триста фунта. Но всичко останало в него бе безукорно. Облечен бе в безукорен син костюм с жилетка, бе втъкнал безукорен карамфил в петлицата на ревера си, бялата му риза бе също безукорна, а вратовръзката му модел „Контеса Мара“ в синьо и червено бе направо перфектна. Посребрялата му коса и брада бяха оформени също безукорно. Никой никога не бе виждал Новилиано неофициално облечен, нито го бе зървал с разбъркана коса или разхлабен възел на вратовръзката.

Търговската марка на Новилиано бе елегантността. Той бе олицетворение на плейбоя и по свой собствен начин допринасяше за рекламата на своите коли толкова, колкото и самия Марца.

Когато влезе при тях, носеше в едната си ръка кофичка за вино с лед, а в другата три чаши за шампанско. Не каза нито дума, просто влезе, остави кофичката на една от масите, извади от нея бутилка „Дом Периньон“ и я отвори. Напълни чашите и подаде едната на Марца, а другата на Професора. Ъгълчетата на устните му подсказваха, че може би се усмихва, но брадата не позволяваше да се види усмивката.

Марца се обърна към Професора:

— Видяхте ли това, синьор? А? Мисля, че беше усмивка. Да, боже мой, това определено беше усмивка. Големият padrone най-сетне се усмихна — и засмивайки се сам, той вдигна своята чаша.

Тримата ги докоснаха и се разнесе кристален звън.

— Salute — произнесе Новилиано, — e grazie.

Марца и Професора отпиха по глътка и оставиха чашите си на масата.

— Ще наблюдавам от контролната кабина — обяви Новилиано.

Той потупа Марца по гърба, целуна Ди Фиере по бузата, а после двамата мъже се качиха в колата и затегнаха ремъците си. Марца пъхна ключа на запалването, завъртя го, включи на скорост и „Милена“ плавно се изнесе на пистата.

— Какво ще кажеш, Професоре? — попита Марца.

— Готова. Най-сетне е готова — намести се по-удобно в седалката възрастният мъж, усмихвайки се със задоволство.

Марца насочи колата към средата на пистата и плавно ускори.

— Ще направим една обиколка просто за да загрее двигателят — съобщи той в микрофона за наблюдателите.

„Милена“ плавно се понесе.