ЛЛисторияЕщё одна глава — и целый мирВыбрать историю ↗

Об этой истории

На Вирджиния… И на поетичността на душата й Arigato, Лизи С благодарност. На мама и татко, Кети и Джон, Стан, Бил и Мелиса. На Темпъл и малката Кати. На Майкъл и Мерилин, Майкъл и Марди, Ирвинг и Силвия, Керъл, Дон и Роуз, Дейвид, Мич и Кобри, Де Сейлс, Боби Бърд, Миси, Джоел, Айра и Ди-Ди, Питър и Кети, и Бети, и д-р Сам Грей. На Джордж, Еди, Джеймс, Чък, Пол и Отдела за новини на „Канал 5“, Атланта. На Бетси Нолан, Томи, Ед, Сидни Шелдън и Бърт. На Марк Яфе и „Рендъм Хаус“, и Нат Лефкоуитц и Уилям Мирис. На въодушевения ми редактор Питър Гедърс. На чудесния ми литературен агент Оуен Ластър. И накрая, с обич на старата мечка Таунсенд: Довиждане, Стромболи, където и да си в момента. Уилям Дийл, авторът на шест романа („Машината на Шарки“, „Хамелеон“, „Хулигани“, „Тайландски кон“, „27“ и „Първичен страх“), публикувани до момента в 17 страните роден в Ню Йорк по времето на голямата криза. Животът му е бил изпъстрен със запомнящи се събития. Още съвсем млад взема участие във Втората световна война и има 29 полета с бомбардировач над Европа. Завръща се в Щатите, дипломира се в Университета в Мисури и започва работа като репортер, занимаващ се с криминалните престъпления във вестник „Атланта Конститюшън“. Напуска шест години по-късно, за да продължи кариерата си като фотожурналист и фоторепортер на свободна практика, без да изоставя перото. По-късно става главен редактор на награденото списание „Атланта“, пише очерци и сам обезпечава снимковия материал за тях (като например очерка за федералния затвор в Атланта, където прекарва доброволно пет дни, за да добие по-ярка представа за обстановката). Дийл е от онези писатели експериментатори, които отварят нови хоризонти за събратята писатели на трилъри, но разработва с великолепно умение традиционните теми. „Машината на Шарки“ (п

Шрифт
Размер шрифта
-
+
Межстрочный интервал
↓
↑

Зелените цифри по индикаторите започнаха да сменят показанията си, докато професорът натискаше различни бутони, проверявайки скоростта, разхода на гориво, температурата на двигателя, механичните напрежения в отделните възли. Марца караше по пистата с около 35 мили в час. Новият двигател реагираше почти безшумно и моментално на неговите команди. Той свали ръце от волана за момент, възхищавайки се на стабилността на колата, а после измина задната част на пистата, шофирайки с един пръст върху волана. Започна да го върти рязко в двете посоки, за да види как ще се държи колата, спря и установи, че тя веднага се успокоява.

— Сама се кара — отбеляза той.

— Grazie — усмихна се Професора.

След това се захванаха с изпитанията. Колата се държеше великолепно, извивайки се по трасето на слалома с 35, 40 и 45 мили в час. Марца бе изумен от стабилността й. Ди Фиере бе направил прехода от състезателен автомобил към кола за улиците с безукорна прецизност и минимум компромиси в процеса. Професорът следеше внимателно показанията за разход на гориво, установявайки, че консумацията се колебае около шейсет мили на галон

2

2 Английска мярка за вместимост, равна на около 4.54 литра. — Бел.пр.

, скача до 45–46 при ускоряване, а на правите участъци при скорост 50 мили в час броячът се закова на 70.

— Buonissimo — коментира той дълбоко удовлетворен, без да спира за натиска различни бутони и продължавайки шепнешком разговора си с касетофона, на който записваше коментари, които впоследствие щеше да анализира, прослушвайки лентата. Отбеляза леки вибрации в предния мост при 40 мили в час, които отдаде на слабо свръхбалансиране на въртящия момент; изказа предположение да се увеличи съдържанието на спирт в горивната смес, за да се подобри консумацията с 3–4 мили на галон; направи бележка да се вземат мерки за свиренето на въздуха в прозореца на задната врата, което започваше да се разнася над 52 мили в час.

Читать дальше

От време на време Марца правеше свои коментари:

— Амортисьорите са прекалено твърди. Върви малко тежко.

Но през по-голямата част от времето той шофираше и тихичко говореше нещо на колата, изпитвайки дълбоко удовлетворение, че е първият шофьор на един автомобил, който един ден може би щеше да бъде каран от милиони хора.

След това почувства, че „Милена“ е готова да покаже повече от възможностите си.

— Почва да ми доскучава — съобщи той в наблюдателната кула — и смятам да опитаме как й харесват ускоренията.

— Добре, нека видим на какво е способна! — съгласи се Ди Фиере.

Фалмаут наблюдаваше, без да се откъсва от телескопа, а пръстите му натискаха бутоните „Старт“ и „Стоп“, когато „Милена“ минаваше през маркиращите линии. От време на време откъсваше поглед от окуляра на телескопа, за да провери пресметнатата от калкулатора скорост.