ЛЛисторияЕщё одна глава — и целый мирВыбрать историю ↗

Об этой истории

На Вирджиния… И на поетичността на душата й Arigato, Лизи С благодарност. На мама и татко, Кети и Джон, Стан, Бил и Мелиса. На Темпъл и малката Кати. На Майкъл и Мерилин, Майкъл и Марди, Ирвинг и Силвия, Керъл, Дон и Роуз, Дейвид, Мич и Кобри, Де Сейлс, Боби Бърд, Миси, Джоел, Айра и Ди-Ди, Питър и Кети, и Бети, и д-р Сам Грей. На Джордж, Еди, Джеймс, Чък, Пол и Отдела за новини на „Канал 5“, Атланта. На Бетси Нолан, Томи, Ед, Сидни Шелдън и Бърт. На Марк Яфе и „Рендъм Хаус“, и Нат Лефкоуитц и Уилям Мирис. На въодушевения ми редактор Питър Гедърс. На чудесния ми литературен агент Оуен Ластър. И накрая, с обич на старата мечка Таунсенд: Довиждане, Стромболи, където и да си в момента. Уилям Дийл, авторът на шест романа („Машината на Шарки“, „Хамелеон“, „Хулигани“, „Тайландски кон“, „27“ и „Първичен страх“), публикувани до момента в 17 страните роден в Ню Йорк по времето на голямата криза. Животът му е бил изпъстрен със запомнящи се събития. Още съвсем млад взема участие във Втората световна война и има 29 полета с бомбардировач над Европа. Завръща се в Щатите, дипломира се в Университета в Мисури и започва работа като репортер, занимаващ се с криминалните престъпления във вестник „Атланта Конститюшън“. Напуска шест години по-късно, за да продължи кариерата си като фотожурналист и фоторепортер на свободна практика, без да изоставя перото. По-късно става главен редактор на награденото списание „Атланта“, пише очерци и сам обезпечава снимковия материал за тях (като например очерка за федералния затвор в Атланта, където прекарва доброволно пет дни, за да добие по-ярка представа за обстановката). Дийл е от онези писатели експериментатори, които отварят нови хоризонти за събратята писатели на трилъри, но разработва с великолепно умение традиционните теми. „Машината на Шарки“ (п

Шрифт
Размер шрифта
-
+
Межстрочный интервал
↓
↑

Времето в стаята спря своя ход и единственият звук, който се разнасяше, беше тиктакането в гърдите на Хукър. Звукът се ускори.

Тик… тик… тик… тик…

— Какво правите? Какво значи всичко това?

Никакъв отговор. Погледът на младия мъж беше изпълнен с омраза. Той разтвори ризата си.

Тик, тик, тик, тик…

В мига, в който видя татуировката, очите на Хукър изскочиха от орбитите си. Той гледаше като прикован призрака пред себе си. В главата му се носеха дузина разпокъсани мисли.

— Разрешете ми да се представя, генерале. Аз съм Хамелеона — проговори накрая човека.

Тиктиктиктиктик…

Часовникът в гърдите му работеше тревожно.

Скоростта на тиктакането продължаваше да се увеличава. Сега звучеше като Гайгер-Мюлеров брояч.

— Т-т-ти си прекалено млад — изграчи той.

— Военна болница в Капис, 23-и септември, 1933 година — бавно произнесе човекът пред него.

Трябваха му няколко секунди, за да осмисли думите.

— Какво искаш да кажеш?

— Това е денят, в който съм се родил…

Татко.

Старецът се разтресе. Пейсмейкърът заграка като побеснял.

— Лъжеш — каза той. Гласът му прозвуча като ехо, изтръгнато с мъка от гърдите му.

От залата зад вратата се разнесе приглушеното

бап, бап, бап, бап, бап, бап

на картечния пистолет на Гарви, но той не му обърна внимание.

— Майка ме наричаше Молино, ти ми казваше Боби. Искаш ли да ти кажа датата, на която я уби в Австралия? Април…

По тавана пролази тъничка ивица огън. Хукър стрелна поглед към нея и отново го свали върху човека пред себе си.

— Не-е-е-е… — изтръгна се от гърлото му като смъртен вой на вълк.

Старецът отвори едно чекмедже пред себе си и извади от него колт, 45-и калибър. Хвана го с двете си ръце и го насочи право между очите на Хамелеона.

Пейсмейкърът блъскаше в гърдите му.

И в следващия миг замлъкна.

В стаята се спусна абсолютна тишина.

Малкото кръв останала в лицето на стария генерал изчезна. Устните му потръпнаха. Пръстът върху спусъка потрепери.

Вратата на кабинета с трясък се разтвори и през нея връхлетя О’Хара. И замръзна.

Пистолетът в ръцете на генерала беше насочен право напред. Беше само на няколко инча от носа на Хамелеона, който стоеше като статуя.

Ръцете на генерала се разлюляха, погледът се замъгли. Той направи едно върховно усилие да натисне спусъка, но силата му го беше напуснала.

Читать дальше

— Мъртъв си, генерале — прошепна Хамелеона.

Очите на Хукър се кръстосаха и той заби лице в писалището.

— За бога, нека най-сетне да се махаме оттук — изкрещя О’Хара. — Нямаш представа какво е навън.

Зад гърба им инсталацията избухна в искри. Парчета оцветено стъкло се посипаха като дъжд във въздуха, превръщайки за миг залата с картата в гигантски калейдоскоп.

Гарви стоеше в центъра и гледаше, без да може да повярва, сипещия се стъклен дъжд.

О’Хара и Хамелеона се затичаха.

Настана хаос.