ЛЛисторияЕщё одна глава — и целый мирВыбрать историю ↗

Об этой истории

На Вирджиния… И на поетичността на душата й Arigato, Лизи С благодарност. На мама и татко, Кети и Джон, Стан, Бил и Мелиса. На Темпъл и малката Кати. На Майкъл и Мерилин, Майкъл и Марди, Ирвинг и Силвия, Керъл, Дон и Роуз, Дейвид, Мич и Кобри, Де Сейлс, Боби Бърд, Миси, Джоел, Айра и Ди-Ди, Питър и Кети, и Бети, и д-р Сам Грей. На Джордж, Еди, Джеймс, Чък, Пол и Отдела за новини на „Канал 5“, Атланта. На Бетси Нолан, Томи, Ед, Сидни Шелдън и Бърт. На Марк Яфе и „Рендъм Хаус“, и Нат Лефкоуитц и Уилям Мирис. На въодушевения ми редактор Питър Гедърс. На чудесния ми литературен агент Оуен Ластър. И накрая, с обич на старата мечка Таунсенд: Довиждане, Стромболи, където и да си в момента. Уилям Дийл, авторът на шест романа („Машината на Шарки“, „Хамелеон“, „Хулигани“, „Тайландски кон“, „27“ и „Първичен страх“), публикувани до момента в 17 страните роден в Ню Йорк по времето на голямата криза. Животът му е бил изпъстрен със запомнящи се събития. Още съвсем млад взема участие във Втората световна война и има 29 полета с бомбардировач над Европа. Завръща се в Щатите, дипломира се в Университета в Мисури и започва работа като репортер, занимаващ се с криминалните престъпления във вестник „Атланта Конститюшън“. Напуска шест години по-късно, за да продължи кариерата си като фотожурналист и фоторепортер на свободна практика, без да изоставя перото. По-късно става главен редактор на награденото списание „Атланта“, пише очерци и сам обезпечава снимковия материал за тях (като например очерка за федералния затвор в Атланта, където прекарва доброволно пет дни, за да добие по-ярка представа за обстановката). Дийл е от онези писатели експериментатори, които отварят нови хоризонти за събратята писатели на трилъри, но разработва с великолепно умение традиционните теми. „Машината на Шарки“ (п

Шрифт
Размер шрифта
-
+
Межстрочный интервал
↓
↑

Гарви крещеше някакви заповеди.

Таванът беше обхванат от пламъци и гредите пукаха от горещината. Късите съединения избухваха като фойерверки.

Двамата прекосиха залата, насочвайки се към изхода. Покрай тях се втурнаха хора на охраната с пожарогасители в ръце.

Тичаха към стълбището, водещо към подземията.

Чуха Гарви зад тях да крещи:

— Спрете ги! Спрете ги!

Не погледнаха какво става. Единствената им цел беше да се доберат по-бързо до стълбището. В мига, в който завиха по коридора, зад тях изтрещя автоматен откос. Парченца от камък се забиха в лицето на О’Хара.

— Бягай! — извика той, като затръшна вратата на пожарния изход зад себе си. Ключалката щракна.

Чуха кучето, преди още да се обърнат. Беше на крачка от тях. А зад него Льо Кроа с пистолет в ръка излизаше на горната площадка на стълбището за подземията. Той не беше подготвен за това, което се случи в същия миг, защото Хамелеона мигновено взе решение, направи салто над кучето и се претърколи покрай него.

— Продължавай нататък! — изкрещя О’Хара и Хамелеона се затича надолу по стълбите.

Льо Кроа, чието внимание бе отклонено само за миг, заповяда на кучето: „Le cou!“. Шията. В мига, в който кучето се хвърли след Хамелеона, Льо Кроа се обърна и стреля към О’Хара. Но акцията на Хамелеона беше дала на репортера необходимото му време. С лъжливо движение наляво и веднага надясно, той скочи във въздуха. Нанесе удар с крак, вперил поглед в пистолета на Льо Кроа. Откосът изтрещя, куршумите се забиха във вратата зад О’Хара в онази частица от секундата, когато палецът на крака му улучи китката. Пистолетът изхвръкна от ръката.

Хамелеона прелетя във въздуха последните няколко стъпала пред пода на подземието и се обърна към решетката. Кучето го следваше по петите с оголени зъби. Не издаваше никакъв звук. Хамелеона се обърна към него и то скочи към гърлото му. Хамелеона светкавично приклекна и се претърколи назад. Кучето се приземи зад главата му, подхлъзна се няколко фута и рязко се обърна пак към него.

На горната площадка О’Хара се приземи стабилно на крака, скъси дистанцията и нанесе удар в челюстта на Льо Кроа с основата на дланта си. Мъжът с белега падна назад, но в мига, в който О’Хара се хвърли върху него, той го спъна. О’Хара залитна, но не падна.

Зад гърба му Льо Кроа се поколеба за момент. От ръкава му като змия изпълзя Каишката. Беше завързана на китката му за стоманена гривна. Жицата изсвистя във въздуха като ласо, насочвайки се точно над главата му, но О’Хара, предупреден от звука, се обърна мигновено, видя смъртоносната примка, гмурна се под нея и вдигна ръка, за да се предпази. Клупът се затвори върху китката му, забивайки се безмилостно в кожата. Той рязко дръпна и Льо Кроа залитна към него. В следващата секунда двамата рухнаха през глава по стълбите надолу.