ЛЛисторияЕщё одна глава — и целый мирВыбрать историю ↗

Об этой истории

Шана Катлийн Удиуиз Нима това е драконът ужасен? Тъй мускулест, с такава едра гръд, сърце като огромен топъл съд? Да го възседнеш ти — о, миг прекрасен! Затуй пусни душата зажадняла. Пред твоя бяг да няма никаква преграда, че ужаса ти никога не си познала. А дивата езда е твоята награда. Така с чудовището бродиш по света, покорно между силните ти колена. Отпускаш стремена, но виж, беда — обръща се и ти политаш в бездната на ада. Огромни лапи, поглед див, свирепи нокти. За яздене добро животно си избрала — най-страшното чудовище от всички. Но слизаш ти, о, где си, волна птичко, — ужасната му власт напълно те е оковала. Полунощ, 18 ноември 1749 г., Лондон Напълно непроницаема бе мъгливата нощ, легнала над Лондон и здраво стиснала в студените си нокти града. От канала към столицата пълзеше студ и който си имаше собствен дом, се опитваше да се пребори със суровата зима, подклаждайки непрекъснато камината. Облаците бяха надвиснали над града, ситен дъждец се стелеше. Саждите от безбройните комини проникваха и дразнеха носове и дробове. Една наистина ужасна нощ, но тя прикриваше бурния бяг на една карета, която фучеше като подгонена от фуриите по тесните улици на Лондон. Под високите колела, които занасяха, подскачайки по паважа, извираха косо фонтани мръсна вода — за да се просмучат колелата веднага след това от водата в локвите, покрити с мръсна пяна. Мъжът от капрата, на който прекалено голямата наметка придаваше нещо зловещо, сигурно бълваше от време на време по някое проклятие към впряга, придърпвайки юздите, но гласът му се губеше в бесния конски тропот на двата бели коня със сиви петна и дрънкането на буксуващите колелета, ехото от които отекваше звънко в стелещата се мъгла. В мъждукащата светлина, която няколко улични фенера хвърляха пред бароковите фасади на изискани

Шрифт
Размер шрифта
-
+
Межстрочный интервал
↓
↑

Шана изведнъж се събуди и лежеше, без да помръдне — а не знаеше какво се бе случило, че бе прогонило изведнъж съня от очите й. Тя се вслуша, но чу само часовника върху камината да бие три часа. Тя усещаше плътно в гърба си сгушеното тяло на спящия Рурк, едната му ръка бе положена с много обич на ханша й. Но и той лежеше, ослушвайки се, напрегнат, дъхът му замря. Тя внимателно извъртя глава и в слабата светлина на малката камина го видя да не отмества поглед от вратата, облегнат на лакът. И тогава тя най-сетне чу отново: бравата на вратата проскърца, защото чужда ръка отвън я натискаше, а после — защото не поддаде — я върна обратно. Шана отправи въпросителен поглед към Рурк.

Рурк положи пръст пред устните си, заповяда й да мълчи, да не издава нито звук. Той внимателно се измъкна от леглото и си облече панталоните. Безшумно, с бързи стъпки той прекоси стаята. И Шана бързо си облече нощницата. Който и да стоеше отвън на вратата, тя не би искала да я заварят гола.

Съвсем тихо Рурк превъртя ключа в бравата, докато едно едва доловимо щракване не показа, че езичето бе излязло от ключалката. Тогава с едно внезапно движение, от което Шана се изплаши, той отскочи назад и същевременно отвори докрай вратата.

Нямаше никого. И по коридора нямаше жива душа. Нечуто той се прокрадна навън по коридора, взираше се в сенките на всеки ъгъл, навсякъде. Но не намери никого. С мрачен поглед се върна обратно в спалнята и отново заключи здраво вратата.

— Но кой ли беше това? — прошепна тя, когато той седна в леглото до нея.

— Имам едно подозрение — отвърна Рурк, но малко по-късно си събу панталоните и отново се вмъкна под завивката.

— Студен сте — потрепера Шана. И се сгуши в него.

Изведнъж Рурк отново подскочи.

— Какво, по дяволите, беше сега пък това?

Той наклони глава, за да може да се вслуша по-добре. Слабо, но ядно цвилене проникна през нощта.

— Атила! — пошепна Шана и се изправи до Рурк. — Нещо го безпокои.

Рурк отметна завивката и отново си обу панталоните.

— Ще ида да видя! — той нахлузи ризата си през., глава. — Залостете вратата след мен. Ако някой иска да влезе, викайте колкото ви глас държи. Все някой ще ви чуе.

— Рурк, не отивайте! — умоляваше го тя. — Не знам какво става, но нещо не е наред.

— Ще съм нащрек! — Той бързо я целуна още веднъж. — Топлете ми леглото. Като се върна, сигурно ще треперя от студ.

Както й каза, Шана внимателно залости вратата. Изпълнена от нарастващо безпокойство, тя кръстосваше из стаята, гризейки си ноктите. Само червената жарава хвърляше светлина, беше хладно и Шана трепереше в тънката си нощница. Тя разпали огъня и постави нови цепеници. После дълго стоя пред камината и се взира в пламъците. Всичко бе тихо. Зловещо тихо. Докато някъде в къщата не изпищя Шарлот.