ЛЛисторияЕщё одна глава — и целый мирВыбрать историю ↗

Об этой истории

Шана Катлийн Удиуиз Нима това е драконът ужасен? Тъй мускулест, с такава едра гръд, сърце като огромен топъл съд? Да го възседнеш ти — о, миг прекрасен! Затуй пусни душата зажадняла. Пред твоя бяг да няма никаква преграда, че ужаса ти никога не си познала. А дивата езда е твоята награда. Така с чудовището бродиш по света, покорно между силните ти колена. Отпускаш стремена, но виж, беда — обръща се и ти политаш в бездната на ада. Огромни лапи, поглед див, свирепи нокти. За яздене добро животно си избрала — най-страшното чудовище от всички. Но слизаш ти, о, где си, волна птичко, — ужасната му власт напълно те е оковала. Полунощ, 18 ноември 1749 г., Лондон Напълно непроницаема бе мъгливата нощ, легнала над Лондон и здраво стиснала в студените си нокти града. От канала към столицата пълзеше студ и който си имаше собствен дом, се опитваше да се пребори със суровата зима, подклаждайки непрекъснато камината. Облаците бяха надвиснали над града, ситен дъждец се стелеше. Саждите от безбройните комини проникваха и дразнеха носове и дробове. Една наистина ужасна нощ, но тя прикриваше бурния бяг на една карета, която фучеше като подгонена от фуриите по тесните улици на Лондон. Под високите колела, които занасяха, подскачайки по паважа, извираха косо фонтани мръсна вода — за да се просмучат колелата веднага след това от водата в локвите, покрити с мръсна пяна. Мъжът от капрата, на който прекалено голямата наметка придаваше нещо зловещо, сигурно бълваше от време на време по някое проклятие към впряга, придърпвайки юздите, но гласът му се губеше в бесния конски тропот на двата бели коня със сиви петна и дрънкането на буксуващите колелета, ехото от които отекваше звънко в стелещата се мъгла. В мъждукащата светлина, която няколко улични фенера хвърляха пред бароковите фасади на изискани

Шрифт
Размер шрифта
-
+
Межстрочный интервал
↓
↑

Тази страна имаше толкова много богатства, че можеше да разтупти всяко търговско сърце, И той вече разбираше, че може да му е само от полза да купи земя тук, може би на Джеймс Ривър, където лесно можеше да се построи пристанище за неговите кораби.

От размишленията му го откъсна тихо почукване на вратата и той чу шепота на Шана:

— Татко, буден ли си още?

Читать дальше

Той сложи документите на масата.

— Влезте, Шана, Заповядайте, влезте.

Вратата се отвори Шана се промъкна вътре и веднага затвори вратата след себе си. Тя премина леко през стаята и целуна баща си по челото. Видя развеселената усмивка на лицето му и зададе въпроса, който се страхуваше да не й зададе той.

— Всичко наред ли е, татко?

— Да, просто си спомних нещо, дете мое. Изглеждате така ужасно. Точно като в детството ви, когато надвисваше буря. Тогава точно така нерешително чукахте на нашата врата. Промъквахте се в стаята и се сгушвахте между нас, между мама и мен.

Вътрешно Шана се сви от страх. Трябваше да си вземе един стол и да седне. Вгледа се в ръцете си. А ръцете й трепереха. И баща й чакаше.

— Татко… Аз… — гласът й бе съвсем тях и тъничък, после пое дълбоко дъх, за да каже ужасната новина наведнъж. — Татко, аз съм бременна и бащата е Рурк.

Изминаха мигове убийствена тишина. Шана не можеше да вдигне поглед. Тя не смееше да погледне в ужасеното, разкривено от яд лице на баща си.

— За бога! Жено!

Гласът на Орлан Трейхърн прокънтя. Шана се сви. Орлан скочи от креслото и с една крачка се озова пред нея. Шана се подготви за най-страшното. Сега гласът на Трейхърн бе по-тих, но звучеше все така дрезгаво и високо в тихата стая.

— Знаете ли какво сте направили?

Шана здраво бе стиснала очи. На миглите й имаше сълзи, които заплашваха всеки момент да потекат. И тогава тя чу думи, които не вярваше, че собственият й баща може да изрече:

— Вие разрешихте вместо мен един проблем, скъпо дете, който седмици наред, ден след ден, ми вгорчаваше живота. Как бих могъл след всичките тези брътвежи за синя кръв и благороднически титли да попитам дъщеря си дали не би желала да се омъжи за един роб?

Той се наведе напред, хвана ръцете й и повдигна брадичката й, за да го погледне и тя.

— Ако бяхте ме оставили да решавам аз, щях да ви умолявам да вземете за съпруг Рурк. Но аз ви бях обещал тържествено, че изборът ще е единствено и само ваш, и така вече нямах право на мнение. Обичате ли го?

— О, да, татко! — Шана скочи, хвърли се на шията на баща си и скри лице в рамото му. — О, да, много го обичам.

— А той обича ли ви? Той съгласен ли е да ви поведе към брачния олтар? — попита Орлан Трейхърн, но изобщо не дочака отговора. — По дяволите, трябва да иска! — В гласа му се надигна гняв.