Срещу й се олюляваше Натаниел, а Рурк лежеше неподвижно на раменете му. Шана хвана Натаниел за ръка и го измъкна на открито.
Още докато си търсеха спокойно място, достатъчно отдалечено от пламналата конюшня, откъм господарската къща ги пресрещнаха други мъже, профучаха край тях, хвърлиха се в огромната факла, за да спасят конете. И Питни бе сред тях, по нощница, която плющеше над панталоните му.
Задъхвайки се, поемайки си тежко въздух, Натаниел падна на колене; Рурк се плъзна отпуснато по раменете му, крайниците му се разпериха под влажната, димяща завивка. Шарлот се хвърли към мъжа си, Шана издърпа от тялото на Рурк почернялото одеяло и повдигна главата му на гърдите си.
— О, скъпи мой! Бедни мой, мили! — изплака горко Шана, но същевременно и с облекчение, когато Рурк най-накрая отвори очи. — Всичко наред ли е? Ранен ли сте?
— Главата ми! — простена той и се опипа по косата.
Шана се вторачи ужасено. Ръкавът на нощницата й бе обагрен в кръв.
— Вие кървите! — изпищя тя.
И Шарлот коленичи при тях, отметна главата на Рурк напред. Тесните пръсти откриха на врата му зейнала рана. При докосването лицето на Рурк се изкриви от болка.
— Един проклет мръсник ме нападна в гръб! — простена гневно Рурк.
— Лежеше на пода при конете, а вратите бяха залостени отвън — едва дишаше и Натаниел. — Който и да е подпалил конюшнята, искал е да изпече вътре Рурк!
Питни изтича покрай тях, водеше кобилата Джезабел, други мъже с други коне го следваха.
Пронизителен яростен вик процепи нощта и всички погледи се обърнаха към все по-ярко пламтящата конюшня. През хаоса от дим и пламъци напред се промъкна Атила, изправи се на задните си крака, зарита в хълбоците му. Рурк изсвири пронизително, жребецът се изправи отново на задни крака и се впусна в галоп към тях. Но на една ръка разстояние от тях се спря. Треперейки и пръхтейки, конят стоеше пред господаря и господарката си, риеше с копита, а призрачната фигура, която се бе обесила на него, се оказа Орлан Трейхърн.
— Слава богу! — изпъшка Орлан Трейхърн. — Вече се страхувах, че ще ме отвлече в горите.
С едната си ръка той прибра веещата се край него нощница и сега стана видно, че бе вързал около шията на жребеца колана си, докато другия край държеше здраво в ръка — какъв късмет, че носеше такива дълги колани поради пълнотата си. Всъщност старият Трейхърн бе в доста окаяно състояние. Косата стоеше почти като сребърна корона — по краищата бе опърлена. Лицето му бе омазано със сажди, а най-хубавият му халат бе обсипан с малки дупчици от изгаряне. Липсваше му и единият пантоф, кракът му бе изцапан с нещо странно и кафяво, а доброто възпитание на присъстващите им забраняваше да правят предположения относно произхода му.






