ЛЛисторияЕщё одна глава — и целый мирВыбрать историю ↗

Об этой истории

Шана Катлийн Удиуиз Нима това е драконът ужасен? Тъй мускулест, с такава едра гръд, сърце като огромен топъл съд? Да го възседнеш ти — о, миг прекрасен! Затуй пусни душата зажадняла. Пред твоя бяг да няма никаква преграда, че ужаса ти никога не си познала. А дивата езда е твоята награда. Така с чудовището бродиш по света, покорно между силните ти колена. Отпускаш стремена, но виж, беда — обръща се и ти политаш в бездната на ада. Огромни лапи, поглед див, свирепи нокти. За яздене добро животно си избрала — най-страшното чудовище от всички. Но слизаш ти, о, где си, волна птичко, — ужасната му власт напълно те е оковала. Полунощ, 18 ноември 1749 г., Лондон Напълно непроницаема бе мъгливата нощ, легнала над Лондон и здраво стиснала в студените си нокти града. От канала към столицата пълзеше студ и който си имаше собствен дом, се опитваше да се пребори със суровата зима, подклаждайки непрекъснато камината. Облаците бяха надвиснали над града, ситен дъждец се стелеше. Саждите от безбройните комини проникваха и дразнеха носове и дробове. Една наистина ужасна нощ, но тя прикриваше бурния бяг на една карета, която фучеше като подгонена от фуриите по тесните улици на Лондон. Под високите колела, които занасяха, подскачайки по паважа, извираха косо фонтани мръсна вода — за да се просмучат колелата веднага след това от водата в локвите, покрити с мръсна пяна. Мъжът от капрата, на който прекалено голямата наметка придаваше нещо зловещо, сигурно бълваше от време на време по някое проклятие към впряга, придърпвайки юздите, но гласът му се губеше в бесния конски тропот на двата бели коня със сиви петна и дрънкането на буксуващите колелета, ехото от които отекваше звънко в стелещата се мъгла. В мъждукащата светлина, която няколко улични фенера хвърляха пред бароковите фасади на изискани

Шрифт
Размер шрифта
-
+
Межстрочный интервал
↓
↑

Срещу й се олюляваше Натаниел, а Рурк лежеше неподвижно на раменете му. Шана хвана Натаниел за ръка и го измъкна на открито.

Още докато си търсеха спокойно място, достатъчно отдалечено от пламналата конюшня, откъм господарската къща ги пресрещнаха други мъже, профучаха край тях, хвърлиха се в огромната факла, за да спасят конете. И Питни бе сред тях, по нощница, която плющеше над панталоните му.

Задъхвайки се, поемайки си тежко въздух, Натаниел падна на колене; Рурк се плъзна отпуснато по раменете му, крайниците му се разпериха под влажната, димяща завивка. Шарлот се хвърли към мъжа си, Шана издърпа от тялото на Рурк почернялото одеяло и повдигна главата му на гърдите си.

— О, скъпи мой! Бедни мой, мили! — изплака горко Шана, но същевременно и с облекчение, когато Рурк най-накрая отвори очи. — Всичко наред ли е? Ранен ли сте?

— Главата ми! — простена той и се опипа по косата.

Шана се вторачи ужасено. Ръкавът на нощницата й бе обагрен в кръв.

— Вие кървите! — изпищя тя.

И Шарлот коленичи при тях, отметна главата на Рурк напред. Тесните пръсти откриха на врата му зейнала рана. При докосването лицето на Рурк се изкриви от болка.

— Един проклет мръсник ме нападна в гръб! — простена гневно Рурк.

— Лежеше на пода при конете, а вратите бяха залостени отвън — едва дишаше и Натаниел. — Който и да е подпалил конюшнята, искал е да изпече вътре Рурк!

Питни изтича покрай тях, водеше кобилата Джезабел, други мъже с други коне го следваха.

Пронизителен яростен вик процепи нощта и всички погледи се обърнаха към все по-ярко пламтящата конюшня. През хаоса от дим и пламъци напред се промъкна Атила, изправи се на задните си крака, зарита в хълбоците му. Рурк изсвири пронизително, жребецът се изправи отново на задни крака и се впусна в галоп към тях. Но на една ръка разстояние от тях се спря. Треперейки и пръхтейки, конят стоеше пред господаря и господарката си, риеше с копита, а призрачната фигура, която се бе обесила на него, се оказа Орлан Трейхърн.

— Слава богу! — изпъшка Орлан Трейхърн. — Вече се страхувах, че ще ме отвлече в горите.

С едната си ръка той прибра веещата се край него нощница и сега стана видно, че бе вързал около шията на жребеца колана си, докато другия край държеше здраво в ръка — какъв късмет, че носеше такива дълги колани поради пълнотата си. Всъщност старият Трейхърн бе в доста окаяно състояние. Косата стоеше почти като сребърна корона — по краищата бе опърлена. Лицето му бе омазано със сажди, а най-хубавият му халат бе обсипан с малки дупчици от изгаряне. Липсваше му и единият пантоф, кракът му бе изцапан с нещо странно и кафяво, а доброто възпитание на присъстващите им забраняваше да правят предположения относно произхода му.