ЛЛисторияЕщё одна глава — и целый мирВыбрать историю ↗

Об этой истории

Шана Катлийн Удиуиз Нима това е драконът ужасен? Тъй мускулест, с такава едра гръд, сърце като огромен топъл съд? Да го възседнеш ти — о, миг прекрасен! Затуй пусни душата зажадняла. Пред твоя бяг да няма никаква преграда, че ужаса ти никога не си познала. А дивата езда е твоята награда. Така с чудовището бродиш по света, покорно между силните ти колена. Отпускаш стремена, но виж, беда — обръща се и ти политаш в бездната на ада. Огромни лапи, поглед див, свирепи нокти. За яздене добро животно си избрала — най-страшното чудовище от всички. Но слизаш ти, о, где си, волна птичко, — ужасната му власт напълно те е оковала. Полунощ, 18 ноември 1749 г., Лондон Напълно непроницаема бе мъгливата нощ, легнала над Лондон и здраво стиснала в студените си нокти града. От канала към столицата пълзеше студ и който си имаше собствен дом, се опитваше да се пребори със суровата зима, подклаждайки непрекъснато камината. Облаците бяха надвиснали над града, ситен дъждец се стелеше. Саждите от безбройните комини проникваха и дразнеха носове и дробове. Една наистина ужасна нощ, но тя прикриваше бурния бяг на една карета, която фучеше като подгонена от фуриите по тесните улици на Лондон. Под високите колела, които занасяха, подскачайки по паважа, извираха косо фонтани мръсна вода — за да се просмучат колелата веднага след това от водата в локвите, покрити с мръсна пяна. Мъжът от капрата, на който прекалено голямата наметка придаваше нещо зловещо, сигурно бълваше от време на време по някое проклятие към впряга, придърпвайки юздите, но гласът му се губеше в бесния конски тропот на двата бели коня със сиви петна и дрънкането на буксуващите колелета, ехото от които отекваше звънко в стелещата се мъгла. В мъждукащата светлина, която няколко улични фенера хвърляха пред бароковите фасади на изискани

Шрифт
Размер шрифта
-
+
Межстрочный интервал
↓
↑

Амелия ги гледаше развеселено и най-накрая се засмя:

— Какви сте ми изискани!

Джордж я погледна с тъжна усмивка през очилата си.

— Да, да. Войници след битка. Но сега поне ще мога да си построя новата конюшня на хълма, където винаги съм искал да е.

— Късмет, значи — усмихна се благо мисис Амелия. — Ако не вземем предвид крака на мистър Трейхърн и главата на мистър Рурк. И вашите очила. Но какво стана с вас?

— Вашият най-малък син, мадам, не ме забеляза и се опита в суматохата да мине през мен.

Уморените мъже се разсмяха, а Джеремая се изчерви до уши.

— Мистър Рурк — каза мисис Амелия, — какво ще правите сега? Къде мислите да положите ранената си глава? — И преди Рурк и Шана да успеят да се погледнат смутено и издайнически, тя продължи: — Можете да вземете старата стая на Натаниел. Намира се веднага до покоите на Шана. Сигурно лесно ще я намерите. — В гласа й сякаш се чуваше нотка смях, но ако я гледаше човек в лицето, не би могъл да открие нищо.

Скоро бурно приготовление изпълни къщата, домашната прислуга приготвяше бани за Бошан и гостите им, потърсиха Ралстон, но не го намериха, банята му не бе използвана, а сър Гейлърд, така съобщиха, си спял мирно и тихо в утринта, хъркането се чуваше и в коридора. Най-накрая поднесоха закуска. Орлан Трейхърн влезе, куцукайки с превързания си крак, в трапезарията, Рурк обаче, въпреки настойчивите молби на Шана, бе отказал да му превържат главата. Той седна до нея на масата.

Най-накрая се появи и сър Гейлърд. Сивосинкавите му очи гледаха добродушно, той извади часовника си, установи, че вече е доста късно сутринта, и се осведоми дали не е някакъв празник, за който той не е чувал.

— Вие спахте непробудно цяла нощ? — попита Шана озадачено.

— Естествено — въздъхна той, — наистина още дълго четох от една книжка със сонети, но после… — Той спря и почеса бузата си с безупречен показалец. — Някак си ми се струва, че по някое време до ухото ми достигна известно безпокойство, но след известно време не чувах вече нищо в къщата и поради това реших, че съм сънувал.

Читать дальше

Той седна на масата и се добра до една препълнена чиния. За мъж, който преди всичко безделничи, апетитът му бе наистина забележителен.

— Защо питате? — попита той. — Случило ли се е нещо?

— Имате извънредно здрав сън, сър — отбеляза Рурк дори не иронично.

— Но, разбира се — усмихна се сър Гейлърд и щедро си сипа от конфитюра върху препечената филийка. — Част от изтънченото ми възпитание, мога да ви уверя. Чистата съвест е добра възглавница.

Той фиксира Рурк със строг поглед и установи, че робът бе седнал до дъщерята на господаря на острова.

— Страхувам се, че вие отново сте се самозабравили, робе. Без съмнение скромните хора тук са прекалено учтиви, за да ви напомнят къде ви е мястото.

Рурк презрително изсумтя.